Оливър Боудън - Ренесанс

Озова се в нещо подобно на коридор в катакомба, тръгна предпазливо напред и скоро вместо груби стени и кален под забеляза изгладен камък и мраморни плочки, достойни за царски дворец. Стените сияеха с бледа неестествена светлина.

Макар и изнемощял от раната, Ецио се насили да продължи, запленен и по-скоро възхитен, отколкото уплашен, въпреки че постоянно беше нащрек, защото Борджия също бе минал оттук.

Най-накрая коридорът стигна до огромна стая. Стените бяха гладки като стъкло и излъчваха същата дъгоцветна светлина, която бе виждал и по-рано, само че по-силна. В средата на стаята имаше пиедестал, а върху него в явно предвидени за целта поставки лежаха Ябълката и Жезълът.

Задната стена на стаята беше пробита на равномерни разстояния, а пред нея стоеше Испанеца и отчаяно натискаше и я мушкаше, без да забележи пристигането на Ецио.

— Отвори се, дявол те взел, отваряй се! — безпомощно и яростно крещеше той.

Ецио пристъпи напред.

— Всичко свърши, Родриго — рече той. — Откажи се. Вече няма смисъл.

Борджия се извърна, за да го погледне.

— Край на номерата — каза Ецио, извади камите си и ги хвърли на земята. — Край на древните артефакти. Край на оръжията. Сега… нека видим от какво си направен, vecchio 64 64 Старче (ит.). — Б.ред. .

По унилото и разкривено лице на Родриго бавно плъзна усмивка.

— Добре, щом искаш да си играем така.

Той смъкна тежкото си връхно наметало и остана по туника и чорапи. Над дебелото му, но набито и мощно тяло проблясваха светкавици — благодарение на силата на Жезъла. Той пристъпи напред и нанесе първия удар: жесток юмрук по челюстта на Ецио, който се замая.

— Не можа ли баща ти да се откаже? — мрачно попита Родриго, вдигайки крак да срита асасина с ботуш в корема. — Не, той продължаваше да упорства… И ти си същият. Всички асасини сте като комари, които трябва да бъдат смазани. Защо ли този идиот Алберти не те обеси заедно с роднините ти преди двайсет и седем години?

— Дяволът се е вселил не в нас, а във вас — тамплиерите — прекъсна го Ецио, изплювайки един зъб. — Мислехте си, че хората — обикновените, почтените хора — са играчки, които правят каквото вие пожелаете.

— Но, скъпи ми приятелю — отвърна Родриго, нанасяйки разтърсващ удар в ребрата на Ецио, — те са за това. Измет, която трябва да се управлява и използва. Винаги са били и винаги ще бъдат това.

— Оттегли се — задъхано рече Ецио. — Сблъсъкът е безсмислен. По-важният предстои. Но първо ми кажи какво въобще търсиш в Гробницата зад тази стена? Не притежаваш ли вече цялата сила, която ти е нужна?

Родриго изглеждаше изненадан.

— Не знаеш ли какво има тук вътре? Нима великият и могъщ Орден на асасините не е разкрил тайната?

Ехидният му тон сепна Ецио.

— За какво говориш?

Очите на Родриго проблеснаха.

— За Бог! В Гробницата живее Господ!

Ецио бе прекалено зашеметен, за да отговори веднага. Знаеше, че си има работа с опасен луд.

— Чуй, наистина ли очакваш от мен да повярвам, че Бог обитава Ватикана?

— А нима това не е по-логично място от някакво царство върху облак? Заобиколено от пеещи ангели и херувимчета? Прекрасна представа всъщност, но истината е далеч по-интересна.

— И какво търси Господ тук долу?

— Чака да Го освободят.

Ецио си пое въздух.

— Да речем, че ти вярвам. Какво очакваш да направи, ако успееш да отвориш вратата?

Родриго се усмихна.

— Не ме интересува. Със сигурност не търся Неговото одобрение — а само силата Му!

— Мислиш ли, че Той ще я предаде?

— Каквото и да стои зад тази стена, то няма да устои на силата на Ябълката и Жезъла, взети заедно. — Родриго направи пауза. — Те са създадени да повалят божества, независимо от коя религия.

— Но Господ, нашият Бог, е всезнаещ. Всемогъщ. Наистина ли вярваш, че две древни реликви могат да му навредят?

Родриго се усмихна надменно.

— Нищо не знаеш ти, момчето ми. Изградил си образа на Създателя по една стара книга. Книга, създадена — обърни внимание — от човека.

— Но ти си папата! Как смееш да отхвърляш основния текст на християнството?

Родриго се изсмя.

— Наистина ли си така наивен? Станах папа, защото този пост ми даде достъп. Даде ми власт! Смяташ ли, че съм вярвал и на една проклета дума от тази смешна Книга? Тя е пълна само с лъжи и суеверия. Като във всички други религиозни трактати, написани откак човекът се е научил да допира перото до хартията.

— Някои биха те убили за тези думи.

— Вероятно. Но тази мисъл не ми пречи да спя спокойно. — Той спря за миг. — Ецио, ние, тамплиерите, разбираме хуманността и затова я презираме дълбоко!