Оливър Боудън - Ренесанс

Ецио разпозна не само Ябълката и Жезъла, но и един превъзходен меч, както и плащаницата на Христос — носеха ги фигури, на вид човешки, но не съвсем. Различи и изображения на първите цивилизации.

Накрая, в дълбините на Гробницата, асасинът стигна до огромен гранитен саркофаг. Щом го приближи, той започна да свети с приканваща светлина. Ецио докосна гигантския капак и той се повдигна с шумно просъскване, лек като перце и сякаш залепнал за пръстите му, а после се отмести. Приказна жълта светлина — топла и питателна като слънчевата — блесна от Гробницата. Ецио закри очи с ръка.

В този миг от саркофага се надигна фигура, чиито черти Ецио не можеше да различи, макар да разбираше, че вижда жена. Тя го погледна с живите очи на фея и от нея се чу глас — отначало прозвуча като чуруликане на птички, ала накрая се настрои на неговия език.

Ецио видя на главата й шлем. На рамото й — сова. Той сведе глава.

— Привет, Пророче — проговори Богинята. — Чакам те от десет хиляди лета.

Ецио не смееше да вдигне поглед.

— Добре е, че дойде — продължи видението. — И че Ябълката е у теб. Нека да я видя.

Смутен, Ецио я протегна напред.

— Ах! — Ръката й погали въздуха около Ябълката, но не я докосна. Плодът сияеше и пулсираше. Очите й се впиха в него. — Трябва да говориш.

Килна глава, сякаш преценяваше нещо, и на Ецио му се стори, че по дъгоцветното й лице пробягва усмивка.

— Коя си ти? — осмели се да попита той.

Тя въздъхна.

— О, имената са безброй… Когато умрях, ме кръстиха Минерва. Преди това, Мерва и Мера… и така отново и отново през времето… Виж! — Тя погледна към редицата от саркофази, покрай които беше минал Ецио. Щом посочеше към някой от тях, той засияваше като бледа луна. — Ето и семейството ми… Джуно, когото по-рано наричаха Уни… Юпитер, преди това носил името Тиния…

Ецио се смая.

— Вие сте древните богове…

В далечината се чу се шум като от счупено стъкло — или падането на звезда — но беше нейният смях.

— Не, не сме богове. Ние просто дойдохме… преди. Дори когато още обикаляхме по света, вашият род се мъчеше да разгадае нашето съществуване. Ние бяхме по-напред във времето… Вашите умове не бяха готови още за нас… — Тя замълча за миг. — А вероятно още не са… може би никога няма да са готови. Ала това няма значение. — Гласът й прозвуча по-твърдо. — Но дори да не разбирате нас, трябва да разберете предупреждението ни…

Тя се унесе в мълчание. Ецио го наруши:

— Не разбирам нищо от това, което казваш.

— Дете мое, тези думи не са предназначени за теб… Те са за… — и тя се взря в тъмнината отвъд Гробницата, тъмнина, която нито стените, нито времето можеха да спрат.

— Какво има? — попита Ецио, смирен и уплашен. — За какво говориш? Няма никого другиго тук!

Минерва се наклони над него, близо до него, и той почувства майчина топлина да поглъща цялата му умора, цялата му болка.

— Не искам да говоря на теб, а чрез теб. Ти си Пророкът. — Тя извиси ръце нагоре и покривът на Гробницата се превърна в небесна твърд. Сияйното и ефирно лице на Минерва излъчваше безкрайна скръб. — Ти изигра ролята си… Ти се уповаваш на Него… Но мълчи сега… за да се слеем. — Тя изглеждаше тъжна. — Чуй!

Ецио видя цялото небе и звездите, чу музиката им. Виждаше как се върти Земята, сякаш я наблюдаваше от Космоса. Различи континентите и дори тук-таме по някой град върху тях.

— Когато все още бяхме от плът, а домът ни бе непокътнат, вашият род ни предаде. Нас, които ви създадохме. Нас, които ви дадохме живот! — Минерва замълча. Ако богиня може да рони сълзи, то тя го направи. Изплува картина от битка — диваци се бореха със самоделни оръжия срещу предишните си господари.

— Ние бяхме силни. Но вие бяхте твърде много. И вие, и ние жадувахме война.

Пред очите им изникна нова гледка от Земята, все така сякаш наблюдавана от Космоса. После се отдалечи, смали се и Ецио различи, че тази планета е една от много, в центъра на чиито орбити се намира голяма звезда — Слънцето.

— Толкова бяхме заети със земните грижи, че забравихме да поглеждаме към небесата. А когато го направихме…

Докато Минерва изричаше това, Ецио видя как Слънцето образува огромна огнена корона, пръскайки непоносима светлина, която жулна Земята.

— Дадохме ви Рая. Но враждувахме и превърнахме Рая в пъкъл. Светът горя, докато не остана нищо друго, освен пепел. Всичко трябваше да приключи веднъж и завинаги. Но ние ви създадохме по свой собствен образ. Създадохме ви, за да оцелявате!