Оливър Боудън - Ренесанс

Ецио изгуби дар слово, но продължи да слуша словоизлиянията на папата.

— Когато свърша работата си тук — продължаваше Родриго, — мисля първо да разформировам Църквата, за да започнат мъжете и жените най-сетне да отговарят за действията си и да бъдат съдени според заслуженото! — Лицето му се разкриви. — Ще се възцари красота — новият свят на тамплиерите, подчинен на разума и реда…

— Как смееш да говориш за разум и ред — прекъсна го Ецио, — когато целият ти живот е подчинен на жестокост и безочие?

— О, знам, че съм несъвършено същество, Ецио — сниши глас папата. — И не се преструвам, че е другояче. Но нали разбираш, че няма награда за морал. Вземаш, каквото можеш, и го задържаш за себе си — на всяка цена. В края на краищата — той разпери ръце, — имаме само един живот!

— Ако всеки живееше по твоите правила — каза Ецио, невярващ на ушите си, — целият свят би бил прояден от лудост.

— Точно така! Сякаш вече не е! — Родриго му размаха пръст. — Май си проспал уроците по история? Само преди няколкостотин години нашите предшественици са живели в мракобесие, тънели са в невежество и суеверия — подскачали от сенките си, плашели се от всичко.

— Отдавна сме загърбили тази епоха и сме не само по-мъдри, но и по-силни.

Родриго отново се изсмя.

— Какъв сладък сън сънуваш! Огледай се обаче наоколо! Ти също си преживял тази действителност. Кръвопролитието. Насилието. Бездната между богати и бедни — а тя продължава да расте. — Той впери поглед в очите на Ецио. — Равенство никога няма да има. Примирил съм се с това. Съветвам те и ти да го направиш.

— Никога! Асасините винаги се борят за напредъка на човечеството. Дори да е непостижима утопия, земен рай, всеки ден ни калява и ни приближава до целта.

Родриго въздъхна.

— Sancta simplicitas! Ще ми простиш, задето съм се отказал да чакам човечеството да се пробуди. Стар съм, видял съм достатъчно и вече не ми остават много години живот. — Една мисъл го порази и той проточи лукаво: — Макар че знае ли човек? Дали Гробницата няма да промени това?

Внезапно Ябълката заблестя все по-ярко и по-ярко, докато светлината й не изпълни цялата стая и ги заслепи. Папата падна на колене. Закривайки очите си, Ецио видя как изображението на картата се проектира върху стената с дупките. Той стъпи напред и сграбчи папския жезъл.

— Не! — извика Родриго, размахал безпомощно кокалестите си ръце. — Недей! Недей! Това е моята съдба. Моята! Аз съм Пророкът!

В един ужасяващ миг истината озари Ецио и той осъзна, че преди много години във Венеция другарите му асасини бяха прозрели това, което самият той отказваше да приеме. Пророкът беше действително там, в онази стая — и всеки миг щеше да изпълни предначертаното. Той погледна Родриго почти със съжаление.

— Ти никога не си бил Пророкът — рече му. — Вехта, заблудена душа!

Папата се сви. Беше стар, гнусен и жалък. После проговори примирено:

— Цената на провала е смъртта. Остави ме поне да си отида достойно.

Ецио го погледна и поклати глава.

— Не, стар глупако. И да те убия, няма да върна баща си. Нито Федерико. Нито Петручо. Нито пък другите, които загинаха, защото се противопоставяха или на теб, или на безплодните ти коварства. Що се отнася до мен, аз приключих с убийствата. — Той се вторачи в очите на папата, които сега изглеждаха премрежени, уплашени, прастари; острият поглед на врага му беше изчезнал безвъзвратно. — Няма истина — рече Ецио. — Всичко е позволено. Време е сам да намериш покой.

Той се обърна с гръб към Родриго и вдигна Жезъла към стената, като последователно натискаше отворите според насоките на проектираната върху нея карта.

Щом направи това, върху стената се очерта голяма врата.

С докосването на последната дупка тя се отвори.

Зад нея се откри широк коридор със стъклени стени, покрити със старинни скулптури от камък, мрамор и бронз, както и множество ниши със саркофази, всеки от тях белязан с рунически знаци. Ецио откри, че може да ги разчете — това бяха имената на древните римски богове. Капаците бяха здраво запечатани.

Докато крачеше през коридора, му направи впечатление непознатата архитектура и орнаментика — необичайна смесица от древни и съвременни стилове и от фигури и форми, които той не разпознаваше, но инстинктивно почувства, че вероятно принадлежаха на далечното бъдеще. По стените бяха издълбани барелефи на събития от миналото, илюстриращи не само еволюцията на човека, но и движещата я сила.

Много от изображенията изглеждаха за Ецио като излезли от човешка ръка, макар формите и облеклата да не му говореха нищо. Зърна и други образи, но не разбра дали са изваяни, нарисувани или са част от въздуха, през който беше минал: гора, слизаща в морето, маймуни, ябълки, жезли, мъже и жени, саван, меч, пирамиди и гигантски статуи, древни храмове и божества, плуващи под водата кораби, странни светещи екрани, предаващи сякаш цялото познание…