Калина Паскалева: Дневниците на една курва

Една вечер се случи кошмарът, който още ме преследва. Прибирах се от леля ми и носех торба, пълна с ябълки. Вървях бавно и размишлявах върху една от статиите на Ани Заркова. Чух стъпки зад себе си, но дори не се обърнах, предположих, че е някой съсед. Беше рано за шегичките на приятелчетата ми, а и те същия ден май заминаха за София на дискотека.

Смътно си спомням, че усетих груби мъжки ръце върху устата си, удар в кръста и грубо навлизане в слабините ми. Загубила съм съзнание при падането ми на земята.

Когато се събудих, бях в болницата, майка ми седеше до мен и плачеше. Разбрах, че са ме изнасилили. Така и не се разбра кой.

Месеци наред не излязох от стаята си. Не можех да дойда на себе си и не разбирах защо всичко това се случи на мен. Знаех само, че не мога да остана повече в този квартал, а и, слава богу, София беше достатъчно голяма.

Три години по-късно бях последна година студентка по журналистика. Криминалният контингент се превърна в моя страст. С голям интерес ходех на всички дела на топ мафиотите в България - дори на тези, на които ходеха само роднините.

Исках да видя лицата им отблизо, да усетя страха им от затвора. Обожавах измъчените им физиономии секунди преди съдията да произнесе присъдата си.

За мен всички мъже бяха нещастници и исках да им изтръгна топките без упойка. Бях се превърнала в злобна мъжемразка, с колонка в същия онзи вестник, който търчах гурелива да си купувам всяка сутрин. Редакцията ми се намираше в близост до университета и аз прекарвах по няколко часа от деня си в малък кабинет с изглед към паметника „Левски“. Когато нямах работа, хранех гълъбите на прозореца и се чудех какво не ми достига, за да бъда номер 1 в криминалната журналистика.

От няколко месеца посещавах най-известните столични дискотеки и си мислех, че съм голяма работа - агент под прикритие. Запознавах се с дилърчета, които на пръв поглед приличат на обикновени момчета от кварталната фитнес зала. Други често пък се бяха маскирали на таксиметрови шофьори и необезпокоявани от полицията, гордо си бръмчаха само по парти адреси.

В ъндърграунда винаги има по някоя „къртица“. Тя играе уше или на полицията, или на някоя криминална репортерка като мен, а най-често и двете. Кокалът не стига за всички кучета и някой трябва да изгърми. Ето защо с малко помощ от полицията и едно чело на вестника дилърчето от „Дружба“ отива на пансион в затвора за 2-3 годинки.

Добрите криминални журналисти имат тясна връзка с полицията, за-щото са си взаимно полезни.

Ако куките нямат достатъчно доказателства срещу някоя рибка от ъндърграунда, един телефон до редакцията на уважаван вестник оправя нещата. Когато историята се раздуха по вестниците, МВР организира показан арест. Хем се върши някаква работа, хем се хвърля прах в очите на обществото.

Аз уважавам тази практика и за да съм сигурна, че ще получавам първа информацията за бандитите, завъртях главата на един от бопаджи-ите. Средно ниво, но нямаше нещо, което да не знае. Работеше тази работа от десет години.

Запознахме се на един от легендарните семинари на МВР в стар соц-хотел в Боровец. Веднъж или два пъти годишно Министерството на вътрешните работи организираше банкет, на който идваха всички криминални репортери, целият пресцентър и висшето ръководство. На дълги наредени софри сядаха всички, които бях най в час с криминалната обстановка в страната. Лелите от пресцентъра винаги сядаха на една маса, облечени в строги костюми, със смешни прически и на първата по-весела песен ставаха в кръг и се клатушкаха, мислейки си, че танцуват. От гилдията идваха всички - от старейшината гей, един от най-кадърните колеги, до последната току-що завършила пикла, попаднала в професията по-скоро случайно. Повечето от тия момичета и жени пишеха толкова скучно, че можеше да заспиш дори на убийството на Жоро Илиев, описано от тях.

Най-вървежни бяха телевизионните репортерки. Те от своя страна се целеха най-високо. Първият блус беше решаващ - най-високо в сексуалната йерархия беше, разбира се, министърът. Репортерката, която той поканеше на блус, щеше да мачка чаршафите му малко по-късно същата вечер. В класацията следваха заместник-министрите, а чак след тях -главният секретар. Аз бях някъде по средата - не можех и да си помисля за някого от политическия кабинет, затова се насочих към бопаджии-те. Следваха шефовете на дирекции и последни в класацията, но най-го-леми курвари бяха от пожарна и аварийна безопасност. Обикновено пожарникарите отнасяха по-смотаните от редакциите на малките вестници, но съм виждала и топ репортерки да се изнизват посред нощ от техните стаи.