Невена Паскалева - Тайната на синия дим

„Не мога да продължавам така. По-добре да умра.“

Замъгленият му поглед се премести към наполовина празната бутилка водка, която държеше. Досега бе пил направо от шишето. Още усещаше парещия вкус на спирт по устните си, езикът и небцето му изтръпваха.

Стана, прекоси разхвърляното ателие и се облегна на стъклената стена. Живееше на последния етаж и нощем небето се разстилаше над него като черна коприна. Доскоро му бе напомняло любимото бельо на Дарина. Сега му напомняше погребален креп.

„Хайде, доизпий бутилката. Изгълтай после и шишето амфетамини в банята и всичко ще свърши. Давай, бъзльо скапан. Не можеш, нали? Шубе те е. Ей това ти е най-големият проблем в целия ти скапан живот.“

Светна лампите една по една и ярка светлина заля помещението. Натрупаните в единия ъгъл платна блеснаха — цветовете затанцуваха чувствено танго пред очите му. Владимир избута готовите картини и измъкна едно празно платно. Сложи го на статива. Довлече се до мивката в противоположния край на стаята и взе оттам буркана с четките. Бяха още мокри и капчици вода опръскаха дланта му. Седна пред статива. Бурканчетата с бои бяха разхвърляни отстрани, палитрата лежеше на дървената поставка.

Изтри потното си чело с ръка. „Трябва да намаля шибаното парно.“ Погледна към реостата до най-близкия радиатор — поне десет крачки имаше дотам. Изръмжа, свали фланелката си и я запрати с все сила на пода.

Взе няколко шишенца — кармин, сиена, тюркоаз, цинобър. Изсипа ги рязко върху палитрата и половината от съдържанието им отиде на пода. Изруга, прииска му се да изрита палитрата, да я преобърне, да счупи всички проклети шишета, да накъса платната, да строши мебелите и да разбие прозорците.

Вместо това впи пръстите на лявата си ръка в косата и стисна с все сила. С дясната хвана една четка и я потопи наслуки в някакъв цвят. Погледна върха й — син.

Мъката му се усили, накара го да изстене. Една сълза навлажни вътрешността на окото му, но не набра достатъчно сила, за да прелее извън клепача. Стопи се безмълвно зад преградата от плът.

Четката се допря до платното и оформи син контур над ниска, невидима глава.

Още няколко щрихи и синьото потъмня над главата и изсветля нагоре, към ръба на платното.

Нюанс между сиво и тъмнозелено накара главата да се приведе, сякаш невидимата фигура се покланяше. Последваха резки движения с четката и смяна на цветовете — оттенъци на кафяво, жълто и червено оформиха дървета, килим от есенни листа, виещи се край фигурата, която не спираше да се привежда надолу и смалява все повече. Изглеждаше сякаш околният пейзаж я притиска. Владимир смени четката и драсна фини черни линии по фигурата. Сега, при вглеждане, в нея можеха да се различат ръце, крака, неясни черти на лицето.

„Повече не му трябва. Аз имам ли повече? Имам ли лице? Имам ли същност?“

Изведнъж заработи много бързо. Огромната стая се размиваше край него, но платното и цветовете върху него бяха ярки, отчетливи като минали през ефектите на „Artrage future“. Владимир не разбираше защо повечето му колеги, веднъж влезли в дигиталното творчество, зарязват напълно истинските платна и бои. Екстазът, който той изпитваше, докато усещаше податливата мекост на маслото върху пресния грунд, острият мирис на разредителя, замайващ сетивата му почти колкото алкохола, и тази уязвимост, тази физическа уязвимост на сътвореното, тя бе неповторима. Той можеше да сграбчи нарисуваното платно, да размаже неизсъхналите бои, да го скъса, запали. Така, както някоя по-значима сила можеше да сграбчи и смачка самия него. Имаше ли компютърна програма, която да се сравни с това?

Настъпващи сиво-розови облаци от изток. Кървавочервени лъчи на залязващо слънце. Грачещи — да, почти ги чу — черни гарвани върху клоните. А неясната бяла фигура се смаляваше, смаляваше.

След няколко часа главата му клюмна пред статива. Владимир пусна четката и се строполи на земята. Подът миришеше на прах и пресен лак. Но миризмата избледняваше, както и светлината в стаята, и надвисналата чернота от големите прозорци. Забравата го чакаше, разперила ръце, и той се хвърли с благодарност в прегръдките й.

Щеше да му е добре там. Поне за кратко.

— Виждаш ли това, което и аз? — попита старецът.

— Кое? — поинтересува се момчето. Вятърът бе заплел косата му и тя стоеше навита на върха на главата му като раздърпана шапка.