Рей Бредбъри - Тайната на мъдростта

Стаята приличаше на топла камина, в която гори невидим пламък и създава уют. Самата камина се мъчеше да запази слабите пламъчета по няколкото мокри дърва и малкото торф, от който бяха останали само дим и няколко лениво проблясващи оранжеви въгленчета. Чуваше се музика, която бавно изпълваше помещението, отдръпваше се и прииждаше отново. Самотна лимоновожълта лампа гореше в отсрещния ъгъл и оцветяваше стените в цвета на лятото. Паркетът бе така свирепо полиран, че блестеше като тъмна река, в която се носеха няколко килимчета, приличащи по шарките си на южноамерикански птици с техните електриковосини, бели и зелени като джунглата пера. Белите порцеланови вази, изпълнени до преливане с наскоро откъснати оранжерийни цветя, поддържаха спокойните си огньове върху четири малки масички из стаята. Над камината висеше портрет на сериозен младеж с очи, чийто цвят бе като на керамичните плочки — дълбоко сини, живи и интелигентни.

Ако човек влезеше в стаята, можеше и да не забележи двамата мъже — толкова тихи и неподвижни бяха.

Единият, със затворени очи, седеше удобно облегнат в един чисто бял диван. Вторият лежеше на дивана и главата му бе в скута на първия. Неговите очи също бяха затворени и той слушаше. Дъждът докосваше прозорците. Музиката спря.

Веднага се чу тихо драскане по вратата.

И двамата примигнаха, сякаш казваха — хората не драскат , а чукат .

Легналият скочи, озова се бързо до вратата и извика:

— Кой е?

— За Бога, разбира се, че съм аз — отвърна старчески глас с лек ирландски акцент.

— Дядо!

Вратата се отвори широко и младият мъж вкара един дребен закръглен старец в затоплената стая.

— Том, момчето ми, колко се радвам да те видя!

Прегърнаха се в мечешка прегръдка и започнаха да се тупат по гърбовете. После старецът усети присъствието на трети човек в стаята и отстъпи назад.

Том се обърна и посочи.

— Дядо, това е Франк. Франк, това е дядо, тоест… ох, по дяволите…

Старецът оправи положението, като бързо пристъпи да сграбчи Франк и да го вдигне на крака. Той стана и се извиси над дребния натрапник от нощта.

— Франк значи, тъй ли? — викна към висините старецът.

— Да, сър — отзова се Франк.

— Аз… — каза дядото — стоях пет минути пред вратата…

— Пет минути? — разтревожено възкликнаха двамата младежи.

— … и се чудех дали да почукам. Нали разбирате, чух музиката и накрая си казах — по дяволите, ако е с момиче, може или да я изхвърли през прозореца в дъжда, или да се похвали на стареца си. Да става каквото ще, казах си, почуках и… — Той пусна на пода вехтата си чанта. — Не виждам никакво момиче… или сте я натикали в килера, а?

— Няма никакво момиче, дядо. — Том обгърна стаята с ръка.

— Но… — Дядото погледна полирания под, белите килимчета, ярките цветя, бдителните портрети на стените. — Значи сте й заели мястото?

— Заели?

— Като гледам стаята, тук е пипала женска ръка. Прилича на онези реклами на параходи във витрините на туристическите агенции, дето съм ги виждал през половината си живот.

— Ами, ние… — започна Франк.

— Всъщност, дядо — каза Том и си прочисти гърлото, — ние преправихме това място. Направихме ремонт.

— Ремонт? — Долната челюст на стареца увисна. Той огледа изумен четирите стени. — Вие двамата ли сте го направили? Господи!

Старецът докосна синьо-белия керамичен пепелник и се наведе да опипа яркото като какаду килимче.

— И кой какво направи? — попита изненадващо той и присви очи към тях.

Том се изчерви.

— Ами, ние…

— Ох, Господи, не, не, спри! — възкликна старецът и вдигна ръка. — Ама че съм и аз, току-що съм дошъл тук, а вече душа като полудяла хрътка и не намирам лисицата. Затвори проклетата врата. По-добре питай мен накъде съм тръгнал и с какво съм се захванал, а? И, докато сме на тази тема, да имате следа от Звяра в тази картинна галерия?

— Имаме, и още как! — Том затръшна вратата, помогна на дядо си да се избави от дебелото си палто, донесе три чаши и бутилка ирландско уиски; старецът я докосна, все едно пипаше новородено.

— Е, това е нещо друго. За какво ще пием?

— Как така за какво, за теб, дядо!

— Не, не. — Старецът погледна Том, после приятеля му Франк. — Господи — въздъхна, — толкова сте млади, че чак болно ми става. Хайде, да пием за младите сърца и ябълковите бузи, за това, че животът е пред нас и там някъде е щастието, спотайва се и чака да бъде взето. Нали?