Рей Бредбъри - Тайната на мъдростта

— Да! — съгласиха се двамата и вдигнаха чаши.

Пиеха и се гледаха хем весело, хем предпазливо. И младите видяха в старото румено и весело лице, изпъстрено с бръчки и следи от превратностите на живота, отглас от лицето на самия Том, надничащо през годините. Особено в сините очи — там се виждаше искрата на същия остър ум, която блестеше в стария портрет на стената — очи, които ще си останат млади, докато не се затворят под тежестта на погребалните монети. В ъгълчетата на старата уста се виждаше усмивката, която пробягваше по лицето на Том, ръцете на стареца бяха изненадващо бързи като на внук му, сякаш и той, и младежът имаха ръце, живеещи свой собствен живот и вършещи по импулс какви ли не лудории.

Пиеха, навеждаха се напред, усмихваха се и отново пиеха — всеки отражение на другия, всеки наслаждаващ се на това, че старец и младеж с едни и същи очи, ръце и кръв са се срещнали в дъждовната вечер и че уискито си го бива.

— Том, Том, колко добре изглеждаш! — каза дядото. — Дъблин бе скучно място без теб през тези четири години. Но, дявол да го вземе, аз умирам. Не, не ме питай как и защо. Докторът ми го каза, дявол го взел, и все едно ме застреля между очите. Затова реших — вместо роднините да се охарчват и да идват да се сбогуват с дъртия кон, по-добре ти направи една прощална обиколка, стисни ръце и пийни по едно. Така че днес съм тук, а утре продължавам за Лондон да видя Люси, после продължавам към Глазгоу при Дик. Ще остана не повече от един ден навсякъде, не искам да притеснявам никого. И стига си ме зяпал с отворена уста. Не съм дошъл да събирам съчувствия. На осемдесет съм и е дошло времето за едно хубаво бдение, за което съм събрал пари, така че да не чувам нито дума. Дойдох да се видя с всички и да съм сигурен, че са здрави и весели, така че спокойно да опъна петалата и да умра с леко сърце, ако е възможно. Аз…

— Дядо! — внезапно извика Том, стисна го за ръцете, после за раменете.

— Бог да те благослови, момче, благодаря ти — каза старецът, като видя сълзите в очите на младежа. — Достатъчно ми е онова, което виждам в очите ти. — Той нежно оттласна момчето от себе си. — Хайде, разкажи ми за Лондон, за работата ти, за това място. Ти също, Франк. Приятел на Том е все едно син на сина ми! Разказвай всичко, Том!

— Извинете. — Франк скочи към вратата. — Имате да си говорите за доста неща. Трябва да напазарувам това-онова…

— Чакай!

Франк спря.

Едва сега старецът наистина бе забелязал портрета над камината, бе отишъл до него и примижаваше срещу подписа.

— Франк Дейвис. Ти ли си това, момче? Ти ли си нарисувал тази картина?

— Да, сър — отвърна стоящият до вратата Франк.

— Преди колко време?

— Преди три години, доколкото си спомням. Да, точно така. Преди три години.

Старецът бавно кимна, сякаш информацията добавяше нещо към огромния пъзел, с който се бореше.

— Том, знаеш ли на кого прилича този на картината?

— Да, дядо. На теб. Преди много години.

— Аха, значи и ти си забелязал? Исусе Христе, точно така е. Това съм аз на осемнайсетия ми рожден ден, когато цяла Ирландия и всичките й зелени треви и нежни момичета бяха пред мен, а не зад гърба ми. Това съм аз, аз съм. Господ ми е свидетел, бях хубав, същият като теб, Том. И Господи, Франк, ти си невероятен. Ти си великолепен художник, момко.

— Правя, колкото мога. — Франк тихо се върна в средата на стаята. — Правя, каквото познавам .

— А ти познаваш Том до последния косъм и мигла. — Старецът се обърна и се усмихна. — Е, Том, какво е да гледаш света с това взето назаем лице? Чувстваш ли се страхотно, дали светът е като дъблинска скарида и мида?

Том се разсмя. Дядото се разсмя. Франк се присъедини към тях.

— Още по едно. — Старецът напълни чашите. — А после, Франк, ще ти позволим тактично да се измъкнеш. Само че се върни. Трябва да поговоря с теб.

— За какво? — попита Франк.

— А, за Тайните. На Живота, Времето, Битието. За какво друго би могло да бъде, Франк?

— И за това става, дядо… — отвърна Франк и млъкна, изумен от думата, която се бе отронила от устните му. — Искам да кажа, господин Кели…

— И дядо бива.

— Трябва да бягам. — Франк гаврътна уискито си. — Ще ти звънна по-късно, Том.

Вратата се затвори. Франк изчезна.

— Ще пренощуваш тук, нали, дядо? — Том взе чантата му. — Франк няма да се върне. Ще спиш на неговото легло. — Том се зае да застеле едното от двете легла край отсрещната стена. — Но е още рано. Така че, дядо, дай да пийнем и да поговорим.