Невена Паскалева - Тайната на синия дим

Решението му бе взето в момента, в който се отдалечи от компютъра.

Боян беше на трийсет и една години и досега не бе спал с жена. Напоследък страшно му се искаше. Отношенията му с Ана, за двете години, в които бяха заедно, си останаха платонични. Той чакаше съгласието й да се оженят. Тогава все още носеше призванието в сърцето си — не само беше свещеник, но и се чувстваше и държеше като такъв. Когато завърши богословската академия стана част от най-елитната съвременна класа — духовната. Пазеше и старите, и новите религиозни предписания не защото го караха, а защото сам го искаше. Ухажваше Ана с предаността на средновековен рицар и бе също така внимателен и търпелив. Въпреки подигравките й с ценностите му, той търпеше и чакаше. Цели две години.

Глупак.

През цялото това време тя бе искала да дойде в дома му, да се люби с него както правеха всички останали, но той не й позволяваше. За обикновените Законни сексът преди брака бе нещо обичайно, но за духовните лица бе забранен. Ана го караше да се откаже от титлата си, заради нея. Казваше му, че не я обича достатъчно, щом не го прави. Че е смешен. Гавреше се с избора му на живот, с вярата му. А Боян просто искаше чисти, искрени отношения и брак, благословен от Бога. Знаеше, че ще получи благословията Му само ако спазва докрай наредбите Му.

Глупак.

Погледна златния часовник на ръката си — шест и петнайсет. Поколеба се, после го свали и го пъхна в чекмеджето над шкафа за обувки. Потърка китката си, за да създаде впечатление на наблюдаващите го, че кожата му се е разранила и затова го сваля. Всъщност беше добре да се отърве от всички ценности по себе си, преди да влезе в Затворения квартал.

Не че това щеше да го спаси. Почти сигурно бе, че още преди да се е добрал до публичния дом на улица „Железарска“ 5, ще бъде пребит и изнасилен, а дрехите и парите му отмъкнати. Щеше да замръзне до смърт в някоя вмирисана канавка.

Нека. Нали точно това чакаше от четири дни насам — смъртта си.

Пое си дълбоко дъх и излезе от апартамента.

Във вътрешния джоб на палтото му стоеше свита нотната тетрадка.

Понякога, ако смесеше марихуана с алкохол вечер, се събуждаше през нощта. Често, с халюцинации. Бе свикнал с това и не се изненада особено, когато на двадесети и първи януари, в четири сутринта, видя светлината в стаята си. Надигна се и със смътната мисъл „Пак ли! Проклетата трева!“ направи няколко залитащи крачки напред. Светлината се диплеше около него на дълги воали, като приказни водорасли в тъмно море. „Поне е красиво, мамка му.“ Обикновено или стени се чупеха, или космати чудовища ръмжаха насреща му. Светещи водорасли досега не бе имало.

На метър от вратата на банята, чу зад себе си глас:

— Владимир!

Изведнъж като светкавица в съзнанието му блесна споменът за една книга, която бе чел като малък в интернет — „Приказка без край“. Там имаше една героиня — как й беше името — Уу… Уйулала, нещо такова — чиято същност бе глас. Тя съществуваше само там, където говореше. Или по-точно, където пееше, защото изливаше репликите си в стихове.

„Уйулала?“ прииска му се да попита. „Ти ли си?“

Владимир опря длан на стената и полека се обърна. Светещите воали обгръщаха цялото ателие, висяха от тавана до земята, преплитаха се един с друг, поклащаха се леко, сякаш му махаха. Изведнъж нещо наистина му махна иззад един воал. Жестът бе целенасочен, разумен . Владимир премигна. Виждаше ръка — истинска, човешка длан, с дълги фини пръсти и широка основа. Пръстите се свиха, махването се повтори.

— Ела! — чу се отново гласът. Да, този глас бе като песен, вплетена в извивките на воалите. Не звучеше от определено място, а сякаш го заобикаляше отвсякъде. Дори за момент му се стори, че го чува в собствената си глава.

„Дяволите да го вземат, откачих ли наистина? Мариана откога ми разправя, че това ме чака!“

Владимир разтърси глава, в опит да се измъкне от видението. Понечи да се обърне отново към вратата на банята — ще иде, ще си вземе душ, ще отмине, както обикновено, — но в този момент иззад воала, като зад колона на портик, се показа цяла фигура.

Човекът бе малко по-висок от него, което ще рече, към един и деветдесет. Бе мускулест, строен и светъл като скандинавец. Кожата му бе почти прозрачна, а косата толкова руса, че изглеждаше бяла. Носеше ленени панталони в кремав цвят и светлосиня риза.

Владимир се задъха. Отстъпи назад, блъсна се в стената. „Това не може да е халюцинация! Това е истина ! Какво по дяволите… идват да ме арестуват ли… но може ли така, посред нощ… и какви са тези светлини… и защо този е сам…“