Невена Паскалева - Тайната на синия дим

— Току-що приключих със статията и съм скапана. Аз не съм като тебе, да поправям по цял ден запетайки, които спелчекът пропуска.

— Много добре знаеш, че не правя само това — против волята си Людмила усети стягане в стомаха. Изпитваше нужда да се оправдава всеки път, когато Диляна я подкачеше за работата й. Знаеше, че приятелката й се шегува, но сега, когато Коста не беше в редакторския екип, докога щяха да я държат на тази служба? Нямаше ли Добрев да побърза да намести някое свое протеже на уютното местенце? И тя да се окаже на трудовата борса — отново! — без истински умения и желание да се занимава с каквото и да било?

— Да, да. Във всеки случай, не си парцал като мен вечер — каза Диляна. — Айде, до утре.

— Добре. Наспи се.

— Чао — Диляна изключи.

Людмила се сгуши в леглото и запрелиства електронния си четец. „След Потопа и след Земетръса“. „Великите исторически събития през призмата на Духовността“. „Борбата с дявола“. „Жертвите ни пред Бога“. Религия, религия, религия. И малкото странични заглавия, които можеха да бъдат намерени — независимо дали жанрът бе драма, трилър, криминален или любовен роман — бяха все по някакъв начин свързани с лудостта на фанатиците, управляващи света.

Най-сетне тя изрови от платената библиотека някаква стара книга на Дийн Кунц — „Невинност“. Да, не я беше чела. Книгите на Дийн Кунц неизбежно имаха някаква християнска нишка, вплетена в сюжетите, и затова повечето бяха оставени. Но за разлика от многото други, те бяха увлекателни.

Започна да чете.

Сутринта в осем камбаните на църквата забиха продължително. Боян излезе на терасата по халат и в първия миг се скова от студа. После притвори очи и остави щипещото усещане да се разпростре по всеки открит сантиметър плът. Кожата му настръхна, лицето му изтръпна. Той нави ръкавите на халата до лактите и студът запълзя нагоре, вмъкна се под мишниците му. Пръстите му докоснаха замръзналия сняг на перваза.

„Днес ще умра.“

Мелодичният звън на камбаните внезапно се накъса. Боян сключи ръце пред гърдите си, наведе глава и устните му замърдаха в престорена молитва. Някога беше искрен в тези молитви. От няколко месеца правеше каквото правеха повечето хора — играеше театър.

Звънът отново се успокои, после постепенно затихна. Боян влезе обратно в апартамента.

Взе си горещ душ и само по долни дрехи отиде в кухнята. Протегна се към кутията на полицата — издуващото фланелката му шкембе затрудняваше движенията му — и извади хляба. Взе голяма буца сирене и го разбърка в една купа заедно с масло, парчета шунка и пет яйца. Добави магданоз, червен и черен пипер. Докато изсипваше сместа за омлета в половин пакетче врящо масло и го подравняваше в краищата с дървената лъжица, в съзнанието му се мярна лицето на майор Пенев. Пенев оглавяваше наблюдателния отдел на Духовното министерство, имаше жълтеникава кожа и изпъкнали, мравешки очи. „Отец Денев“ каза му той преди седмица, „извиках ви в кабинета си, защото напоследък получавам изненадващи доклади за поведението ви по време на хранене. Прекаляването с храна е едно на ръка — за него можете да се обърнете към медицинско лице, което ви и съветвам с оглед на здравето ви.“ насекомоподобното лице се наведе към него и го огледа внимателно. „Все още сте в рамките на допустимите килограми, но сте тръгнали към опасната зона и ще навредите на работата си. Това обаче, което истински ме тревожи, е, че се храните некултурно. Цапате масата и пода, тъпчете се безогледно, не ползвате нож и вилица, омазвате дрехите си, с две думи — държите се като прасе.“

Боян се бе стреснал от думите на майора. След раздялата с Ана, през последната година от живота му, вътрешният му гняв непрекъснато растеше. Пламтеше като пожар и единственият начин да го потушава, бе да яде. Всяка хапка бе като вода, която падаше върху огъня и намаляваше силата му. Ядеше с такава отдаденост, сякаш от това зависеше спасението на света. Забравата, в която изпадаше по време на хранене, очевидно му пречеше да осъзнае как точно се държи . Да, виждаше, че после има много за чистене, но чак пък да стигне до ушите на самия майор Пенев.

„Благодаря за забележката.“, каза той смирено на майора. „Предполагам, че сте прав. Ще коригирам поведението си.“

„А мога ли да попитам на какво точно се дължи то?“

„Ами… не съм сигурен. Предполагам, лека емоционална нестабилност след личната травма, която преживях преди време. Ще се консултирам с психиатър.“