Невена Паскалева - Тайната на синия дим

— Кутията. Има ли нещо вътре? Защото съм възрастен вече, недовиждам…

— Момчето заслони очи с ръка. Беше ветровит, но горещ ден и слънцето облизваше земята като нажежен драконов език. Наоколо хилядната тълпа напяваше и се поклащаше в екстаз. От лицата на близките хора се лееше пот и напояваше тюлените превръзки, закриващи очите им… Главите на всички бяха обърнати към площада. Там, на пиедестала, се издигаше кутията. Висока почти три метра, с лъщящи на слънцето златни стени. До тях стърчаха двамата Пазители. Придържаха с по една ръка отворените златни врати и наблюдаваха публиката с непроницаеми лица.

А народът напяваше: „Поклон на теб, царю! Прекрасен си, царю!“

— Хм — каза момчето след кратко взиране. — Празна е.

— И на мен тъй ми се вижда, ама рекох да не би да е от възрастта ми.

— Да не би царят да е скрит някъде по-навътре и да не го виждаме оттук?

— Аз виждам дъното на кутията — каза старецът. — Обшито е с някакво кадифе, цикламено ли, виолетово ли…

— Тъмночервено.

— Е, значи няма къде да се е скрил. Просто го няма вътре.

Момчето се почеса по главата и разплете част от „шапката“ си.

— Хм. А защо всички го поздравяват тогава? И защо Пазителите излъгаха, че ще го представят на народа?

Старецът се огледа замислено, после сложи ръка на рамото на момчето.

— Искаш ли да тръгваме? Ако ни спрат, че кажа, че ми е прилошало. И без туй сърцето ми не е добре.

Момчето сви рамене и последва стареца. Докато се промъкваха през тълпата, то се обади:

— Може пък нещо да не са ни наред очите и на двамата. Затова не виждаме царя.

— Може. — Старецът изтри потното си чело. Сбръчканата му, покрита с петна ръка, трепереше. — А може и нашите да са по-остри от на другите. Защото, малкият, по-особено зрение трябва, за да видиш празнотата. От мен го запомни.

Людмила запази документа на Word и го затвори. Няколко минути стоя, взряна в тъмнокафявата повърхност на бюрото. После се надигна и все още замаяна от измисления свят на романа, който току-що бе напуснала, прекоси малката стая. Апартаментът бе едностаен и за да се храниш, да работиш, да гледаш телевизия или да спиш, просто трябваше да смениш ъглите на стаята. Кухня, хол, кабинет и спалня — всичко бе побрано тук. Една врата я отделяше от единственото друго помещение и това бе банята. Влезе там. Обгърна я белотата на теракота и синкавото сияние на фаянсовата мивка и тоалетна чиния. Тя се наведе над мивката и дълго се плиска с вода.

Повдигна мокрото си лице към огледалото. Издължени, изпити скули, сенки под големи сини очи. Тесен нос и пълни, бледи устни. Руса коса, падаща на мръсни, прави кичури около врата й.

Спомни си честите думи на Коста: „Изглеждаш като курва, малката. Само затова се ожених за теб — за да мога да те чукам, както се чукат курвите.“

Беше записала и тази, и хилядите му други подобни реплики. След произнасянето на присъдата му бе изтрила всички записи. Е, вероятно пазеха копия в прокуратурата. Тя обаче не искаше да има никакво доказателство, че Коста някога е присъствал в живота й.

Обратно в дневната, нощта надничаше зад белите пердета. Людмила обичаше времето след дванайсет. Дразнещите удари на камбаните, привикващи Законните да излизат на всеки кръгъл час на терасата със сключени пред гърдите ръце, бяха замрели. Тъмнината скриваше града в шепа и куполите на църквите, тлеещите свещи зад стъклените поставки, библейските холограмни видеотабла — всичко изчезваше. Струваше й се, че се спуска в тунел, който я превежда в миналото, когато хората са живели свободни. В грях, сред насилие, агресия и непрестанна борба за оцеляване, но свободни.

Седна пред холограмния монитор, отвори Портала — софтуерното чудо на Майкрософт, обединило след Духовната революция всички социални мрежи и комуникационни системи в едно — и се свърза с колежката си. Диляна се появи разрошена на екрана. Лицето й изглеждаше бледо и подпухнало на светлината на нощната лампа.

— Какво става? — измърмори тя.

— Исках да ти кажа, че май довърших книгата — поде колебливо Людмила.

— А? Вярно ли? — Диляна прикри с ръка една прозявка. — Съвсем цялата?

— Е, ще трябва да дооформя финала и да направя някои общи поправки, но, да, цялата.

— Браво. И сега ще се пробваш в конкурса?

— Да, мисля да опитам.

— Много се радвам за теб, Люси, но да ти кажа, едва гледам. Хайде утре да говорим, а?

— Добре, извинявай. Обикновено не лягаш рано, затова…