Невена Паскалева - Тайната на синия дим

Непознатият вдигна ръка и по цялото тяло на Владимир се разля топлина, сякаш се бе потопил в гореща вана. Мускулите му се отпуснаха, ръцете му спряха да треперят. Той си пое дълбоко въздух и изумен усети, че раменете му се изправят, а краката му пристъпват напред. Почувства се странно — сякаш след дълго пътешествие из чужди и страшни земи най-сетне се завръщаше у дома.

— Какво става? — попита той тихо, но вече съвсем свободно. — Кой сте вие?

— Казвам се Асарих. Искаш ли да седнем на масата?

Владимир се поколеба за миг, после го последва и двамата се настаниха на кухненската маса. Златните гирлянди продължаваха да се веят из стаята и светлината, която излъчваха, бе достатъчна, за да се откроява ясно всеки предмет в стаята. Сега, когато човекът седеше на не повече от петдесет сантиметра разстояние от него, Владимир забеляза златните лунички по лицето му, очертаните под бледата кожа кости и очите му — наситеносини и дълбоки като планински езера.

— Защо сте тук? — прошепна Владимир. — Какво искате от мен?

Човекът се засмя и сякаш късчета прозрачно стъкло се пръснаха във въздуха. Смехът му бе толкова заразителен, че Владимир усети, че самият неволно се усмихва.

— На този въпрос не мога да отговоря с едно изречение — човекът се облегна на стола си, изучавайки Владимир с дълбоките си очи. — Ще трябва да проявиш търпение и да ме послушаш известно време.

— К-колко време?

— Докато се завърнеш напълно.

— Моля?

— Ти си загубен, Владимир. Загубил си пътя си, както много други хора. Лошото е, че с лутането си в мрака ти и още двама души събудихте страшни зверове. И тези зверове сега вилнеят на свобода. Преди да се завърнеш в родния си дом, трябва да ги приспиш.

Владимир потърка челото си.

— Виж… да ти призная, по литература не бях много силен. Може да ти се струва странно за художник, но с точните науки съм по-добре. Да прескочим алегориите или каквото там е, а?

— Не е алегория. Навън броди истинско чудовище, събудено от теб. От емоцията, която вложи в картината си.

— Коя картина? — Владимир го погледна подозрително.

— „Джуджето и великанът“.

— Ааа… За „Джуджето и великанът“ ли ще си говорим? Да не искаш да ти правя незаконни репродукции?

Без да обърне внимание на думите му, мъжът каза:

— Има един човек, казва се Петър Доневски. Чувал ли си го?

— Петър Доневски? Главният секретар на МВР?

— Точно той. Доневски е една от основните фигури в българската полиция. Винаги е притежавал много власт, но от една година насам силите му са извънмерни. Той бе първият купувач на картината ти, през есента на 2043 я поръча от „Арт вижън“, спомняш ли си?

— Естествено, че си спомням — каза Владимир. — След като я купи, искаше и две репродукции. Едната не е рисувана от мен, не знам Бонев на кой я е възложил.

— Чувал ли си за меметика? — попита човекът.

— Бегло. Защо?

— Мемът е идея, културна единица, предавана от едно съзнание в друго. Хората тепърва ще откриват дълбочината на този термин. Засега мога да ти кажа, че силата на един мем нараства правопропорционално на силата на предаването му. И че той е нещо физично, с напълно реални измерения. Като куршум, който изстрелваш във въздуха. Твоята картина е един мем. Попада в обществото и е готова да прекроява съзнания. И силата на посланието й е действаща, докато е действаща емоцията, която те е подтикнала да я нарисуваш.

— Звучиш като професор по социология — каза Владимир. — Извинявай, но какво общо има това с…

— Петър Доневски вижда картината ти и става приемник на посланието, заложено в нея. Мемът по чисто физически начин променя невроните му и връзките между тях. Превръща мозъка му в идеален съд за отровата на Луцифер. Не знам дали ти е известно, но съзнанията ви се нуждаят от определена културно-социална заготовка, преди която и от Двете сили да работи с тях. Ако Бог реши да те привлече към Себе си, Той първо трябва да подготви ума ти. Същото прави и Луцифер.

— Е, тук вече ме загуби — каза Владимир. — А пък тъкмо започна да ми става интересно. Хайде де, кажи какъв си. От Духовното министерство ли си? Наблюдател? Пречиствател? Мариана ли те нае? Или друг от списанието?

Асарих се усмихна.

— Не съм Наблюдател.

— А какъв си?

— Ангел.

Настъпи тишина. Владимир преглътна, премигна и се взря по-внимателно в човека срещу себе си. Чак сега видя, че бялата му кожа едва доловимо блещука. Зад него светещите воали потрепваха с къдрите си, замираха за миг, после се раздвижваха отново, сливайки сиянието си с това на кожата му.