Невена Паскалева - Тайната на синия дим

— Спокойно! — човекът се усмихна. Сега гласът му идваше от самия него — без съмнение бе локализиран зад трептящата кожа на гърлото му и в полуотворените устни, но пак се лееше като песен. А усмивката му бе искрена, топла, като усмивката на човека, при когото често се връщаше в сънищата си — майка му.

— Идвам с добро — каза човекът. — Трябва да поговорим.

Владимир бе онемял. Онемяваше винаги в подобни ситуации. В интерната, след бедствията, когато по-големите и по-силни момчета го нападаха и му взимаха топлите дрехи или скътаната храна, никога не можеше и дума да каже. Мълчеше и в училище, когато го скъсваха от подигравки заради хилавото му телосложение и ниския му ръст — да, до шестнайсетгодишен бе дребосък, чак след това порасна, късен пубертет, обясниха докторите — когато му изсипваха обяда в тоалетните, когато късаха учебниците му и когато го пребиваха, защото нямаше пари или ценности, или просто защото ги дразнеше, той винаги ги дразнеше, защото бе свит, чувствителен, разплакваше се като момиче и най-вече защото учителите се скъсваха да го хвалят — „Ще излезе нещо голямо от теб, Владимире, страшно си талантлив!“ — но какво му пука на едно четиринайсетгодишно момче колко е талантливо, след като не може да се впише в средата си? Ами по-късно, отритванията на момичетата, криенето от полицията, докато се замъкнеше до тайната си среща с дилъра — започна с дрогата много рано, и как да не започне? Кой, по дяволите, можеше да го обвини? Рисуваше, продаваше нелегално картините си и си купуваше дрога. Искаше му се да го изхвърлят в Затворен квартал, поне там щеше да е на спокойствие, но не го направиха заради препоръките на учителите, защото той беше много талантлив , по дяволите. Приеха го в Художествената академия. Отпуснаха му стипендия. После му дадоха и работа. И да, нещата можеше и да се наредят в крайна сметка, защото той порасна на ръст, зае се да тренира и жените започнаха да го харесват. Тоест, харесваха го, докато не го видеха как онемява. Как продължава да трепери от всичко — от криминалните типове, с които, ще не ще, си имаше работа, защото въпреки дългите си периоди без дрога, алкохола не успя да го откаже напълно; от полицаите, с които също си имаше работа; от представителите на духовната комисия; от шефа на списанието, където бе нает; от бездомните кучета; от бурите и наводненията; от прекалено бързото каране на шофьорите на таксита, от неочаквания тътен в метрото — при всеки изникнал проблем „хленчеше като петгодишен пикльо“, както се изразяваше бившата му приятелка Дарина. Тя имаше набор от чудесни изрази, с които описваше характера му. Особено любим й беше „безмозъчен дроб“. Тя не искала повече да си има работа с такъв „безмозъчен дроб“, каза накрая, при последната им среща. Той бе излял цялата си душа пред нея, през петте години, докато завършваше академията и после работеше като илюстратор във „Всемогъщата Му ръка“, Дарина се превърна в майката, която почти не бе познавал и за която бе копнял цял живот. Смяташе, че най-сетне е приет, такъв, какъвто е. Най-сетне бе на път да постигне мир със себе си. Проблемът с онемяването, обаче, се оказа страшен препъникамък.

И ето го сега, стои, мълчи и трепери. Не само че бе загубил глас, но бе загубил и способност да се движи. Ако човекът решеше в този момент да се приближи и да му счупи врата, и ръка нямаше да вдигне да се защити. Моментът за бягство бе изгубен, пътят му навън — отрязан (мъжът стоеше близо до входната врата и за да стигне до нея, трябваше да мине през него) и съответно идваше ред на парализата. Щеше ли да се пребори с този проблем някога ?

— Ще се пребориш — гласът на непознатия го изтръгна от мислите. Човекът стоеше срещу него и му се усмихваше все така топло. — Ще го направиш. Съвсем скоро.

Нито с израза на лицето, нито със стойката си човекът показваше враждебност. Владимир ясно долавяше това и започна да усеща как напрегнатите мускули на тила му се отпускат. Въпреки това гласните му струни все още бяха вързани на възел.

„Какво означава това?“, запита той мъжа с поглед. „Какво искаш да кажеш?“

— Искам да кажа, че ще станеш друг човек. Ще спреш да се страхуваш.

„О, не! Тоя натрапник мислите ли ми чете? Май все пак халюцинирам!“

— Да, вярно е, чета ти мислите — каза непознатият и Владимир се сгърчи до стената. Задъха се, капчици пот оросиха челото му. — Въпреки това обаче бих предпочел да чувам гласа ти. Така разговорът ще протече по-нормално.