Калина Паскалева: Дневниците на една курва

Баща ми, работник в местния дърводелски цех, беше твърдо против дори да си играя с дезодоранта пред огледалото, а да не говорим какво щеше да се случи, ако ме видеше да извивам глас, качена на някоя маса. Въпреки това аз заспивах с песните на Лепа Брена от касетката, която братовчед ми домъкна от Белград и която за пет години вече бях протър-кала.

Бях дълбоко убедена, че за разлика от мама ще имам истинска кариера. Сигурна бях, че някой ден ще стана много известна и всички ще ме гледат в захлас в новогодишната програма на някоя от телевизиите.

В училище бързо ме забелязаха и запях първи глас в хора. Учителката по музика ме насърчаваше, че имам страхотен талант и трябва да отида в областния град да уча фолклорно пеене.

Свиренето на гъдулка също ми се удаваше, но не го намирах за много интересно и бързо го зарязах, въпреки че беше семейна традиция и се предаваше в рода на майка ми от поколение на поколение.

Моята мечта бяха роклите с пайети и екипите на турските кючекини. Без да казваме на татко, с мама се качихме на автобуса и заминахме да подадем документите ми за музикалното училище. Приеха ме от раз.

И така, без да се усетя, аз вече живеех в големия град, а бях само на 14. Нямах възможност за квартира и затова делях малка неугледна стая в общежитието с едно момиче от Чипровци. И то като мен вярваше, че някой ден ще блести от голяма сцена.

Една сутрин, вървейки към училище, погледът ми се спря на току-що залепена обява. В най-вървежната кръчма в центъра търсеха певица. Реших, че това е знак от съдбата, и забравила за уроците, хукнах към заведението. Молех се да не ме изпревари някое момиче.

Трепереща от студ, влязох в кръчмата. Оркестърът репетираше, а дебел господин с прошарени мустаци, сякаш оживял от рисунка на Чудомир, ядеше звучно шопска салата, която предъвкваше с ракия. Веднага разбрах, че това е шефът.

Той ме огледа надве-натри и важно каза, че на вид го докарвам, ама било съществено и как пея.

- Хубава мацка си, ама гласът е важен! Хората първо гледат деколтето, ама и слушат какво се носи от микрофона - обобщи сентенцията си музикалният капацитет.

Само това и чаках. Свалих си якето и хванах микрофона. За малко да се спъна в кабела от притеснение. Спечелих мястото на кръчмарска певица с песента на идола ми от детските години, сръбската Лепа Брена. В онези години най-популярни бяха нейните хитове, а след мегаконцерта й на Националния стадион, където кацна с хеликоптер, бях сигурна, че на света няма по-голяма звезда.

Бях сбъднала мечтата си. Слабите ми крачета и стегнатите гърди се полюляваха в богато украсени с пайети рокли от еластична материя. Лъчезарната ми усмивка омайваше клиентите и освен на заплатата си разчитах и на щедри бакшиши. Единственият ми страх беше да не ме догле-да някой приятел на баща ми и скоропостижно да се върна в кръчмата на чичо Тошо, ама като клиент. Знаех, че ще ям голям пердах, ако разбере, и е напълно способен да ме накаже една година да доя кравата, а микрофон да гледам само на картинка.

Една вечер в кръчмата дойде важна клечка от София. Забелязах го веднага, защото изглеждаше скъпарски облечен и си поръча вносна водка. Аз добре си познавах клиентите и този не беше местен със сигурност. Даже бях убедена, че или съм го виждала във вестниците, или по телевизията. Помоли ме да попея до него на масата. Ама аз даже отгоре можех да се кача, само да поиска. По празничните програми само на полилея не се бях провисвала.

По време на почивката той ме дръпна и ми каза, че вижда в мен голяма звезда и че мястото ми не е в тази долнопробна дупка.

- Мястото ти е на голяма сцена, момиче!

Разтреперих се от възбуда. Казах на шефа, че ми е лошо, и тръгнах с непознатия господин към лобито на неговия хотел. Цяла вечер прекарахме в приказки - разказваше ми как имам ангелски глас, за който копнеела цяла България. Той бил импресарио и сега течала обиколката му из страната за набиране на нови таланти. Нямало какво да търси повече. Аз съм била неговото сладко пиленце.

„Ще изкараме милиони, момиче, само тръгни с мен!“ - това го повтори два или три пъти.

Слушах го в захлас и се размечтах.

Първата ми работа сутринта беше да си събера багажа и да тръгна с него. Митко имаше скъпа западна кола, каквато бях виждала само на календар в автосервиз. Най-много ме впечатли това, че вместо три педала има два и няма ръчка за скорости. Той ми обеща, че още след година същата ще имам и аз. Облечена за 30 лева и с пластмасови обици, бях тръгнала към голямата сцена и звездните прожектори.