Йордан Йовков - Една вечер

Един млад офицер, който току-що беше се завърнал от отпуск, в кръга на близките си другари, разказваше:

„Как прекарах отпуска си? — Разбира се, много неусетно. Има една обща формула, с която ние всички си служим: броени дни минават скоро. И наистина, всеки ден беше нещо като форсиран марш: непрекъснато тичаш по магазини, по срещи, по визити, разнасяш писма и много здраве, събираш колети. Колкото време остане пък помежду — равлечения, удоволствия, разходки. А всичко това се търси, намира и изживява пак така на бърза ръка, трескаво, жадно и лудо, като че се превзема с атака. И едвам се поокопитиш, едвам ти се избистрят сънищата и си мислиш, че тъкмо сега започваш — изведнъж преброените дни се свършват, в някоя тъмна и дъждовна вечер файтонът те довежда пред гарата, върху осветения циферблат на часовника стрелката показва пет-десет минути, които ти остават, и първото нещо, което вече те опомня — това е пронизителният писък на локомотива.

Но има часове, приятели, има часове, когато времето не само престава да хвърчи, но сякаш спира или върви тежко и болезнено бавно. Всичко ти става много познато, овехтяло, безцветно и неинтересно. Хората те гнетят с пустотата си, с дребнавите си сметки и неутолимия си егоизъм. И обзема те тогава неудържима носталгия за тука, спомняш си с радост за коравото легло и за големия огън на землянката, мислиш си за другарите, за войниците, за ординареца си, за верния си кон, за планините. Влече те тоя живот ако не с друго, поне с широкия си и свободен размах, с непритворната си и чистосърдечна привързаност, с всич-ко, което е грубо, сурово и тежко, но ясно, здраво и привично. Да, понякога това се случва.

Веднъж беше ме обхванало тъкмо такова настроение. Не исках да се срещам с никого, скитах се сам и безучастен към тоя шумен живот, наблюдавах го безрадостно и враждебно. Кой знай? — Може бя тъй понякога по-лесно се открива нещо от тайните и смисъла му.

Беше събота, надвечер, в улиците настъпи това особено трескаво движение и суета, които всякога са по-големи в навечерието на празниците, отколкото през самите тях. В Модерния театър даваха «Рафаел Циганинът», извънредно интересна детективна драма, в Одеон — артистите от Народния театър играеха «Американската леля на студента», някъде другаде имаше концерт с благотворителна цел. И по «Леге», и по «Търговска», в сиянието на електрическите лампи и слънца, подобно на гъст поток непрекъснато се струеше многобройна навалица, натруфена, весела и безгрижна. Но на едно място на тротоара всички трябваше да се поотбиват: там, пред яркоосветената витрина на Диамантния крал, бяха се спрели двама-трима войници, захласнати в електрическата въртележка. Аз се спрях на отсрещната страна на улицата.

Тия войници бяха от фронта — отпускари. Сега те често се мяркат тука, отбиват се за малко из пътя си и разглеждат столицата. Ще ги видиш на площада «Св. Неделя», около разнебитения биоскоп, където показват такива старинни картини, като трагичната кончина на Максимилиана I в Мексико или — битката при Солферино. Ще ги видиш около латернаджиите с папагали, които вадят билетчета с късмет, или около амбулантните търговци на дребна и евтина стока. Ще ги видиш по трамвайните спирки или в подножието на паметника на Царя Освободителя. Туй, което беше ги спряло сега — това е електрическата въртележка на Диамантния крал. Не е кой знай какво чудо, но все пак може да се погледа.

Любопитни неща търсят нашите приятели! А всяко любопитство, най-празно или най-благородно, може да се спре само върху тях. Ние ги знаем добре — те са с нас, около нас. Но тука, сред тая елегантна и пъстра навалица, върху гладкия паваж, в блясъка на електрическата светлина, която ги обливаше — стори ми се, че и аз виждам нещо ново. Господи, тия легендарни и странни фигури имало ли ги е някога в миналото, ще ги запази ли паметта на бъдещето? Тия обветрени и загорели лица, като кована мед; тия смачкани униформи, изгубили и фасона, и цвета си от калта на окопите, от огъня и дима на битките, от дъжда, от бурите и виелиците. А през рамото е преметната неизбежната сухарна торба и малко фенерче е закачено на гърдите. И тия униформи са все пак хубави, и тия здрави и яки фигури са внушителни, защото в изражението на лицата, в жеста, в походката, върху цялото им същество стои тоя неизличим печат, който само войната може да сложи, както вековете сами слагат благородната малахитова плесен върху бронзовите статуи. Това изражение е в погледа преди всичко. Дори спрян върху тая наивна играчка, в тоя поглед имаше нещо зряло, спокойно мъдро, уверено и вглъбено.