Йордан Йовков - Звездна вечер

Мръкваше се. Слънцето, голямо и червено, изглеждаше така близко — сякаш уморено от дългия си път, иска да слезе в полето. Ясно се откриваха в прозрачния и ведър въздух безкрайни далечини. Зелените ниви, едва поклащани от вятъра, се виждаха по-свежи и по-чисти, цветята разтваряха чашките си — изпущаха своя аромат. Дълбока тишина царуваше. Сякаш цялото поле беше спряло своя дъх, тъжно загледано в слънцето, което си отиваше. И то, пращайки последната си лилова усмивка, скри се бавно зад тъмния хоризонт.

Малкият Йошка пазеше воловете, които пасяха. Легнал, той беше почти скрит в тревата. Лицето му, заляно с розовия блясък на небето, беше хубаво и чисто, с големи сини очи, прилични на сините цветенца сред тревите. В ръцете си той държеше китка червени ягоди, които беше набрал за болната си сестра. Йошка гледаше пламтящия запад, обзет цял в лилови огньове. Далеч, много далеч, там, където небето и земята се сливаха, над мъглявия хоризонт се носеше голям орляк черни птици. Йошка следеше техния бърз полет, безкрайните им отивания и връщания. Той ясно ги виждаше като черни точки, когато те се явяваха на розовото, чисто небе, отдето, понесени сякаш от внезапен вихър, падаха отведнъж и се губеха в мъглявия здрач на полето, за да се явяват отново в горящите лъчи. Йошка гледаше тия черни птици и мислеше за таинствените, тъмни гори, дето те нощуваха, дето може би нощуваше и самото слънце.

Нощта неусетно бе дошла. Лиловата усмивка угасна на потъмнелия запад. Там оставаше да грее още слаб, бледен блясък. Полето, така пъстро и безкрайно, замлъкна и потъмня. Изгубиха се мъглявите далечини и хоризонтът се приближи и стесни в малък черен кръг. Но заживя и светна сега небето, което отведнъж сякаш се издигна по-високо и изглеждаше по-дълбоко, по-бездънно. Нощта беше тъмна, месецът липсваше и хиляди и хиляди звезди, възползувани сякаш от това, струпаха се една до друга да погледат земята. Нищо се не чуваше вече. Замлъкнаха и последните чучулиги. Сега само щурците почнаха тихите си песни, скрити в мрака на нощта. И на Йошка, загледан в небето, се струваше, че в дълбоката тишина тия тихи звукове идат от там, от ясното небе, от хилядите звезди… Но после тъмната нощ почна да го плаши. Воловете се губеха в мрака; отдалеч той ги виждаше като големи бели петна, от които идеше тежък дъх, приличен на дълбоки въздишки. Изведнъж невидими птици преминаха наблизо и техният тревожен и плачевен вик изпълни нощта. Закъснели или може би внезапно и насън нападнати от хищници, те се явиха и изчезнаха в зиналата, широка уста на нощта…

Йошка почна да се бои. Всякога, когато той останеше сам в тъмните нощи, гледаше да доближи лозята. Пъдарят дядо Сидер го обичаше и само на него позволяваше да пасе воловете си наблизо, защото Йошка не правеше пакости като другите деца и не сърдеше стареца. И дядо Сидер идваше всякога при Йошка, чакаше го дори по-отрано, свикнал с неговото другарство. Отчужден вече от живота, откъснат от ежби и грижи, със своята тиха наивна душа той сам беше като дете и дружеше с Йошка почти като с равен, обичаше го.

Едвам Йошка беше докарал воловете си и беше се запрял при оградата на лозята, ето че се отсече на небето тъмната фигура на дяда Сидера.

— Йошка, ти ли си? Добър вечер…

— Добър вечер, дядо Сидере.

Старецът свали от рамо пушката и седна. После извади лулата си, напълни я и почна да цъка с огнивото си. Йошка, легнал в тревата, подпрял главата си на ръце, гледаше как червената светлина от искрите пламва и угасва бързо по сухото, сбръчкано лице на дяда Сидера. Успял вече да запали, пушещ с лулата си, дядо Сидер заговори:

— Ах, да може да ми мине в ръка онзи разбойник, Пеюва син, ще го науча… Влязъл днес в лозята, та отрязал една фиданка. Череши няма вече, друго започнал… За какво му е тая фиданка на тоя нехранимайко. Какво хубаво дръвче — радвах му се и го гледах като дете…

Но Йошка не слушаше. Унесен, недвижно спря някъде тъжни, замислени очи, той се обади, повинувайки се само на своите мисли:

— Ангелина е болна… много болна…

— Коя Ангелина?

— Ангелина, сестра ми.

— А, сестра ти. Много ли е болна, Йошка?

— Много… — Йошка не можа да продължи, ако ида искаше да изкаже всичката си скръб на дяда Сидера. Сълзи задавиха гласа му.

— Нищо, нищо… Ще премине то… — И дядо Сидер продължи да хока крадците, без да може да види дали го слуша Йошка и без да чака отговор от него. Когато той най-подир беше замълчал, Йошка, сега легнал на гърба си и загледан в небето, пак така внезапно, както по-рано, се обади: