Христо Пощаков - Завладяването на Америка

Барди се чудеше какво да го прави. Не можеше да го ритне, защото сенешалът се бе вкопчил в десния му крак и упорито целуваше обувката му. Ситуацията беше трагикомична и кралският дълг се бореше с напъните да се изхили.

— Стани — опита се той да запази сериозен вид. — Така ли си изпълняваш служебните задължения?

— Аз… аз… казах, че съм много виновен. Простете ми Ваше Величество! Никога досега не съм злоупотребявал с доверието ви, но сега… просто така се получи — понечи Горголан отново да се хвърли в краката му, но кралят гнусливо отстъпи крачка назад.

— Мисля, че не е точно така. Сигурно и друг път си го правил — изръмжа Барди, окончателно овладял пристъпите на смях. Кралската личност в него отново доминираше. — Спомняш ли си за пръчките на голо, след които дни наред не можеше да си седнеш на задника? Бяха заради подкупите, които вземаше. Изглежда, че е време отново да опресня паметта ти.

Сенешалът мълчеше гузно, готов да се разплаче. Физиономията му издаваше такова страдание, че Барди накрая реши да се смили над него.

— Събирай бързо разпилените документи и докладвай докъде стигна със зареждането на корабите. За последен път ти прощавам.

— Благодаря, господарю — въздъхна облекчено Горголан и се хвърли да събира изпопадалите по пода свитъци. — Никога няма да се повтори! — заяви той тържествено между силното пъшкане от направеното усилие.

След това се впусна да изброява доставеното на корабите, като ги изреждаше един по един. Кралят остана доволен от чутото. Шест месечният резерв на завоевателната експедиция беше осигурен. Сенешалът несъмнено притежаваше необходимите качества да изпълнява задълженията си, въпреки слабия сексуален контрол над собствената си личност.

Барди излезе от канцеларията на Горголан и тръгна обратно към кабинета си. На един от завоите на коридорите едва не се сблъска със сина си Викто, който изглеждаше доста развълнуван.

— Татко, благодаря ти! — успя да изговори младежът и го прегърна в изблик на отдавна стаена синовна обич.

Кралят остана изненадан от проявата му, защото синът му напоследък показваше голяма доза сдържаност в отношенията си с него и рядко проявяваше изблик на емоции. След това баща му го разгледа с друг поглед, сякаш едва сега го откриваше. Викто беше пораснал строен като родителите си, а тялото му бе доста мускулесто за възрастта му. Кестенявата му коса падаше над високо чело и пъстрите му, умни очи, светеха от радост, но в тях беше стаена и твърдостта на погледа, наследен от баща му. Лицето му с правилна форма определено можеше да се нарече красиво, над волевите му устни бяха поникнали меките косми на бъдещи мустачки. Малкият му нос беше вирнат предизвикателно.

Барди продължаваше да го оглежда и неволно му се любуваше.

— Благодари и на майка си, че се съгласи — каза той, неспособен да добави повече.

— Веднага ще го направя — отвърна радостно Викто, обърна се и забърза по коридора. Момъкът вече се чувстваше засрамен от проявените пред баща си чувства.

Барди продължи пътя си и скоро завари пред собствения си кабинет тълпа от хора, които го очакваха търпеливо, обградени от стражите. Той разпозна всред тях управители на фабрики, търговци, снабдители, военни и дори няколко кмета от близките села.

«Няма да се научат да се оправят сами с проблемите си — помисли недоволно. — Затова в другия свят казват, че кралската корона е тежка.»

Дългоочакваният ден най-сетне настъпи. За щастие беше безоблачен и лекият бриз приятно галеше косите на крал Барди, който се бе облегнал на перилата на горната палуба на «Завоевател» и наблюдаваше тълпата от изпращачи, струпана на кея на пристанището в Омала — най-голямото и най-близкото до столицата Славна Победа. Встрани от него се намираха Рок, Викто, Ламон, Горо и адмирал Нелси. Зад тях се извисяваха здраво прикрепеният към палубата ремонтиран хладилен фургон и внушителното туловище на Дзог, който зяпаше суматохата на сушата по-скоро от любопитство. Фургонът и драконът бяха изтеглени на палубата и след това настанени по надлъжната озова линия на кораба посредством специално укрепена платформа, годна да издържи тежестта им. Поради непрекъснатото плюскане в продължение на години, довело до прекомерното му напълняване, Дзог почти бе изгубил двигателните си навици.

Комините на корабите вече бълваха облаци дим, платната на мачтите бяха прибрани. Те бяха предвидени като резервни, в случай на повреда на парните машини или като допълнителна тяга на морските съдове при наличие на попътен вятър.