Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Всичко е наред — каза смело тя. — На мен можеш да кажеш.

Госпожа Хейстингс извади червилото си „Шанел“, начерви се и изпъна рамене.

— Нали знаеш, че баща ти е учил право в Йейл? — започна тя.

Спенсър кимна. Баща й ежегодно даряваше определена сума на правния колеж и сутрин пиеше кафето си в чаша с надпис „Йейлски булдог“. Всяка година на коледното парти той изпиваше твърде много яйчен пунш и пееше бойната песен на Йейл заедно със старите си състуденти.

— Е, аз също учих там — каза госпожа Хейстингс. — Там се запознах с баща ти.

Спенсър притисна ръка към устата си, питайки се дали е разбрала правилно майка си.

— Мислех, че сте се запознали на парти в „Мартас винярд“ — рече тя с изтънял глас.

Майка й се усмихна тъжно.

— Една от първите ни срещи беше на това парти. Но се запознахме през първата седмица в колежа.

Спенсър сгъна и отново разгъна ленената кърпа на коленете си.

— Защо никога не си ми казвала?

Сервитьорката дойде и им подаде менютата. Когато се отдалечи, госпожа Хейстингс продължи:

— Защото аз не завърших колежа. След първата година забременях със сестра ти. Баба Хейстингс научи за това и настоя да се оженим. Разбрахме се да прекъсна за няколко години и да отгледам бебето. Възнамерявах да се върна…

По лицето й премина сянка.

— Подправихме датата на сключване на брака ни, защото не искахме да изглежда като нещо, направено на пожар. — Тя отметна бретона от очите си. През две маси от тях изписука блекбъри. Мъжът на бара се изсмя гръмогласно. — Такова беше желанието ми. Но освен това винаги съм искала да бъда адвокат. Знам, че не мога да контролирам живота ти, Спенс, но искам да съм сигурна, че ще се възползваш от всяка възможност, която се появи на пътя ти. Затова винаги съм била толкова строга с теб… оценки, „Златна орхидея“, спорт. Но съжалявам, че не бях справедлива.

Спенсър впери поглед в майка си, без да продума. Някой в кухнята изпусна табла с чинии, но тя не помръдна.

Госпожа Хейстингс протегна ръка и докосна Спенсър.

— Надявам се, че това не те е натоварило допълнително. Просто исках да знаеш истината.

— Не — отвърна Спенсър прегракнало. — Това обяснява много неща. Радвам се, че ми каза. Но защо не се върна в университета, след като Мелиса порасна?

— Просто… — Госпожа Хейстингс сви рамене. — Искахме второ дете… и се оказа, че подходящият момент е отминал. — Тя се наведе напред. — Моля те, не казвай на Мелиса. Знаеш колко е чувствителна. Ще се притесни, че не съм я искала.

Вътрешно Спенсър почувства лекичък гъдел на доволство. Значи тя е била дъщерята, която са искали… а Мелиса е тази, която се е появила неочаквано.

И може би това беше тайната, за която говореше А., въпреки че тя нямаше нищо общо с Али или с това, че госпожа Хейстингс не я харесва. Но когато Спенсър протегна ръка да си вземе хлебче, в съзнанието й изникна една дребна, забравена подробност от нощта, когато Али изчезна.

След като Алисън ги заряза в хамбара, Спенсър и останалите решиха да се приберат по домовете си. Емили, Хана и Ариа се обадиха на родителите си да дойдат да ги вземат, а Спенсър се прибра вкъщи и отиде право в стаята си. Телевизорът на долния етаж работеше — Мелиса и Иън бяха в бърлогата, — но родителите й не се виждаха никъде. Това беше доста странно, защото те не позволяваха на Мелиса и Спенсър да остават сами с момчета в къщата.

Спенсър се беше пъхнала под шалтето си, отчаяна от безславния завършек на вечерта. По-късно се събуди от нещо. Когато излезе в коридора и надникна през парапета, тя видя две фигури във фоайето. Едната беше Мелиса, все още облечена със сивия пуловер с прилеп ръкав и с черната копринена лента за глава. Тя си шушукаше нещо с господин Хейстингс. Спенсър не можа да чуе какво си приказват, разбра само, че Мелиса е ядосана, а баща й се опитва да се оправдае. В един момент Мелиса дори изписка отчаяно.

— Не ти вярвам — каза тя. Баща й отвърна нещо, което Спенсър не можа да разбере. — Къде е мама? — попита Мелиса с нарастваща истерия в гласа. — Трябва да я намерим! — Те тръгнаха към кухнята, а Спенсър побърза да се прибере в стаята си и затвори вратата.

— Спенс?

Тя подскочи от изненада. От другата страна на масата я гледаше майка й. Когато Спенсър наведе поглед надолу към ръцете си, с които стискаше чашата, тя осъзна, че те трепереха неконтролируемо.

— Добре ли си? — попита госпожа Хейстингс.

Спенсър отвори уста да отговори, но бързо ги затвори. Това истински спомен ли беше, или сън? Майка й наистина ли беше изчезнала онази нощ? Все пак звучеше невероятно тя да е видяла убиеца на Али. Ако беше така, тя веднага щеше да изтича в полицията. Не беше чак толкова безсърдечна — или неспазваща закона. А и защо й е трябвало да прикрива нещо такова?