Сара Шепард - Мис Безсърдечна

Емили погледна през рамо с присвити очи към замръзналата царевична нива, която се простираше докъдето й стигаше погледът. Дали А. я наблюдаваше точно в този миг? Тя вдигна ръка и почука три пъти по вратата. Моля те, нека Али е вътре , помисли си тя.

Първо се чу скърцане, после удар. През задната врата изхвърча някаква фигура и хукна през царевичната нива, без да се обръща. Приличаше й на момче на нейната възраст, облечено с дебело яке, дънки и маратонки на синьо-червени райета.

Сърцето на Емили затупка силно. Миг по-късно вратата се отвори. На прага застана едно момиче. Беше облечено в същата рокля като Емили, а кестенявата й коса беше прибрана на кок. Устните й бяха много червени, сякаш допреди миг са били целувани. Тя огледа безмълвно Емили и присви презрително очи. Емили въздъхна разочаровано.

— Ъ-ъ-ъ, казвам се Емили Столцфус — каза тя, използвайки името, което А. беше вписал в бележката си. — Идвам от Охайо. Ти ли си Люси?

Момичето изглеждаше разтревожено.

— Да — отвърна бавно то. — Да не си дошла за сватбата на Мери този уикенд?

Емили примигна. А. не й беше казал нищо за сватба. Възможно ли е новото амишко име на Али да е Мери? Може би я бяха накарали насила да се омъжи и А. беше изпратил Емили тук, за да я спаси. Но билетът за връщане на Емили беше за петък следобед, в същия ден, когато църковната групичка се връщаше от Бостън. Нямаше как да остане за съботната сватба, без да събуди подозренията на родителите си.

— Ами-и-и, дойдох да помогна в приготовленията — каза тя, надявайки се, че не е прозвучало твърде глупаво.

Люси се загледа в нещо зад гърба й.

— Ето я и Мери. Искаш ли да я поздравиш?

Емили се обърна, но момичето беше много по-малко и по-набито от онова, което Емили беше видяла преди един ден в гората. Черната му коса беше прибрана назад в опънат кок и разкриваше бузестото личице.

— Ъ-ъ-ъ, може и по-късно — отвърна мрачно Емили, а сърцето й се блъскаше в гърдите й. Тя се обърна към Люси и огледа лицето й. Устните й бяха стиснати здраво, сякаш се опитваше да преглътне някаква тайна.

Люси отвори вратата по-широко и пусна Емили вътре. Влязоха в дневната. Тя представляваше голяма квадратна стая, осветена само от газовия фенер в ъгъла. Покрай стените бяха подредени ръчно изработени дървени столове и маси. На лавиците за книги стояха един буркан с целина и голяма, изтъркана от четене Библия. Люси влезе в стаята и изгледа внимателно Емили.

— Къде живееш в Охайо?

— Ъ-ъ-ъ, близо до Кълъмбъс — отвърна Емили; беше казала първия град в Охайо, за който се сети.

— О! — Люси се почеса по главата. Това явно беше приемлив отговор. — Пастор Адам ли те изпрати при мен?

Емили преглътна тежко.

— Да? — предположи тя. Чувстваше се като актриса в пиеса, която не беше прочела скрипта.

Люси изцъка с език и погледна през рамо към задната врата.

— Винаги си мисли, че подобни неща ще ме накарат да се почувствам по-добре — изрече тя с леден глас.

— Моля? — Емили се изненада колко раздразнена изглеждаше Люси. Тя си мислеше, че амишите са винаги спокойни и сдържани.

Люси махна със слабата си, бледа ръка.

— Не, аз съжалявам. — Тя се обърна и тръгна по дългия коридор. — Ще спиш в леглото на сестра ми — каза сухо тя, въвеждайки Емили в една малка спалня. Вътре имаше две еднакви легла, покрити с пъстроцветни, ръчно изтъкани одеяла. — Онова вляво.

— Как се казва сестра ти? — попита Емили, оглеждайки голите бели стени.

— Лий. — Люси удари с юмрук по възглавницата.

— Къде е тя сега?

Люси удари още по-силно. Гърлото й изгъргори и тя се обърна с гръб към Емили, сякаш беше направила нещо срамно.

— Тъкмо се канех да доя кравите. Хайде.

След тези думи тя излезе от стаята. Емили я последва след минутка, промъквайки се през подобните на лабиринт в заешка дупка коридори и стаи. Надникваше във всяка стая, надявайки се да зърне Али в някоя от тях, седнала в люлеещ се стол, поставила показалец на устните си, или свита край някое бюро, притиснала колене към гърдите, си. Най-накрая прекосиха голямата, светла кухня, която миришеше ужасно на мокра вълна и Люси я поведе през задната врата към огромния, проветрив хамбар. Кравите стояха в отделенията си и махаха лениво с опашки. Щом зърнаха момичетата, няколко от тях измучаха силно.

Люси подаде на Емили една метална кофа.

— Ти започни отляво. Аз ще тръгна отдясно.

Емили запристъпва от крак на крак. Досега никога не беше доила крава, нито дори през есента, когато беше изпратена при леля си и чичо си в Айова. Люси вече беше започнала да дои първото животно от своята страна. Без да знае какво да прави, Емили се приближи до най-близката до вратата крава, пъхна кофата под вимето й и се наведе под нея. Едва ли щеше да е голяма философия, нали? Но кравата беше огромна, със силни крака и мощна като на камион задница. Дали кравите ритаха като конете? Ами ако хапеха ?