Сара Шепард: Мис Безсърдечна

Някога случвало ли ви се е нещо наистина важно да изчезне просто ей така? Като например онзи Марков шал на „Гучи“, който носехте на бала в девети клас? Цяла вечер беше вързан на врата ви, а когато дойде време да се прибирате, пуф ! Няма го. Или онова прекрасно медальонче, подарък от баба ви. По някакъв незнаен начин му пораснаха крачета и то просто си тръгна. Но изгубените неща не изчезват ей така във въздуха. Те със сигурност са някъде .

Четири красиви момичета от Роузууд изгубиха някои от най-важните си притежания. Неща, много по-важни от едно шалче или една огърлица. Като доверието на родителите си, например. Бъдещето си в Айви лигата 1 1 Айви лига — осем висши училища в североизточната част на САЩ, славещи се с отлично академично качество и най-високи критерии за прием. — Б.пр. . Чистотата си. Освен това смятаха, че са изгубили и най-добрата приятелка от детските си години… но може би не беше така. Може би Вселената беше решила да я върне жива и здрава. Но не забравяйте, че в този свят съществува равновесие на силите: когато си върнете едно нещо, то друго ще ви бъде отнето.

А в Роузууд това означава каквото и да е. Доверие. Здрав разум. Живот .

Ариа Монтгомъри пристигна първа. Спусна подпорните на колелото си върху посипаната с чакъл уличка, седна под близката върба и погали ниско окосената ливада. Предишния ден уханието на тревата навяваше мисли за лято и свобода, но след всичко, което се беше случило, мирисът й вече не изпълваше гърдите на Ариа с ликуване.

Втора се появи Емили Фийлдс. Беше облечена с все същите изтъркани дънки и лимоненожълта тениска „Олд Нейви“, която носеше и предишната вечер. Сега дрехите й бяха омачкани, сякаш беше спала с тях.

— Здрасти — каза апатично тя и се отпусна на земята до Ариа. В същия този момент Спенсър Хейстингс цъфна на входната врата на голямата си къща със сериозно изражение на лицето, а Хана Мерин затръшна вратата на майчиния си мерцедес.

— И така… — наруши най-накрая мълчанието Емили, след като всички се събраха под върбата.

— И така… — повтори като ехо Ариа.

Всички се обърнаха едновременно настрани и погледнаха към хамбара в задния двор на Спенсър. Предишната нощ Спенсър, Ариа, Емили, Хана и Алисън Дилорентис, тяхната най-добра приятелка и тартор на групичката, трябваше да се съберат за дългоочакваното гостуване с преспиване по случай завършването на седми клас. Но вместо купонът да продължи до зори, той прекъсна рязко малко преди полунощ. Не само, че не се оказа идеалното начало на лятото, а и се превърна в смущаваща катастрофа.

Никое от момичетата не смееше да вдигне очи и да погледне останалите. Нито пък се осмеляваха да погледнат към вратата на голямата викторианска къща, която принадлежеше на семейството на Алисън. След няколко минути трябваше да застанат пред нея — но този път не по покана на Алисън, а на майка й, Джесика. Рано сутринта тя се беше обадила на всяка една от тях, съобщавайки им, че Алисън не се е появила за закуска — дали не е на гости у някоя от тях? Тя не изглеждаше особено разтревожена от отрицателните им отговори, но когато се обади няколко часа по-късно, съобщавайки, че Али още я няма, гласът й беше писклив и разтревожен.

Ариа пристегна опашката си.

— Никоя от нас не знае къде е отишла Али, нали?

Останалите поклатиха глави. Спенсър предпазливо натисна лилавия оток, който се беше появил на китката й тази сутрин. Нямаше представа къде се е ударила. Освен това ръката й беше одраскана на няколко места, сякаш се беше лутала из гъсталак от розови храсти.

— И не е казала на никого къде отива, така ли? — попита Хана.

Всички момичета поклатиха отрицателно глави.

— Сигурно е отишла да се забавлява някъде — заключи Емили тъжно и се оклюма също като магаренцето Йори. Момичетата й бяха измислили прякора „Убиец“, личния питбул на Али. Мисълта, че Али намира други хора за по-забавни от нея, направо й разби сърцето.

— Колко мило от нейна страна, че покани и нас — обади се горчиво Ариа и ритна един тревен чим с кубинката си.

Горещото юнско слънце прежуряше безмилостно върху бледите им кожи. До слуха им достигна плискането на водата в басейна и бръмченето на косачка в далечината. Роузууд, Пенсилвания, непоквареното и луксозно предградие на Филаделфия, тънеше в типично лятно блаженство. В някой друг ден момичетата вече щяха да лежат в шезлонгите около басейна на роузуудския „Кънтри клъб“ и да се зазяпват по готините момчета, които учеха в тяхното елитно частно училище „Роузууд дей“. Все още можеха да го направят, но някак им се струваше нередно да се забавляват без Али. Без нея се чувстваха неориентирани, като актриси без режисьор или като марионетки без кукловод.