Сара Шепард: Мис Безсърдечна

Предишната нощ Алисън изглеждаше много поотегчена от обичайното. И много по-объркана — беше предложила да ги хипнотизира, но когато Спенсър поиска щорите да останат вдигнати, Али настоя, че трябва да ги спуснат; след това си тръгна внезапно, без да се сбогува. Всички момичета имаха усещането, че знаят защо си е тръгнала — Али беше намерила нещо по-приятно за правене, с много по-големи и много по-готини приятели.

И въпреки че никоя от тях не си го признаваше, те отдавна предчувстваха, че ще стане така. В „Роузууд дей“ Али бе момичето, което определяше модните течения, което оглавяваше всеки момчешки списък за най-готините момичета в училище и което решаваше кой е популярен и кой — смотаняк. Можеше да очарова всеки , от мрачния си по-голям брат Джейсън, до учителя по история, най-строгия в „Роузууд дей“. Предишната година тя беше извадила Спенсър, Хана, Ариа и Емили от неизвестността и ги беше поканила в своята светая светих. През първите няколко месеца нещата се развиваха идеално, петте момичета властваха по коридорите на „Роузууд дей“, грееха в центъра на всички купони на випуска и винаги получаваха най-доброто сепаре в „Рив Гош“, изритвайки не толкова популярните момичета, които бяха седнали първи там. Но към края на седми клас Али започна да се отдалечава все повече от тях. Не им се обаждаше веднага, след като се прибереше от училище. Не отговаряше тайно на есемесите им в час. Когато момичетата й говореха нещо, погледът й често се рееше безучастно, сякаш мислите й бяха на съвсем друго място. Единственото нещо, което интересуваше Али, бяха техните най-дълбоки, най-мрачни тайни.

Ариа погледна Спенсър.

— Снощи ти изтича след Али. Наистина ли не видя накъде тръгна? — Налагаше се да вика заради силното бръмчене на косачката.

— Не — отвърна бързо Спенсър, забила поглед в белите си джапанки „Джей Крю“.

— Изтичала си навън? — Емили подръпна едната си опашка. — Това не си го спомням.

— Веднага, след като каза на Али да си върви — информира ги Ариа с леко раздразнение в гласа.

— Не вярвах, че наистина ще го направи — промърмори Спенсър, откъсвайки дивото яркожълто глухарче, което растеше под върбата.

Хана и Емили загризаха нокти. Вятърът смени посоката си и въздухът се изпълни със сладката миризма на люляк и орлови нокти. Последното нещо, което си спомняха, беше странната хипноза на Али: тя започна да брои на обратно от сто, докосвайки с палец челата им и обявявайки, че вече са в нейна власт. И по-късно — може би след няколко часа — те се събудиха от дълбок сън, а Али я нямаше.

Емили зарови нос в пазвата си, нещо, което правеше, когато беше разтревожена. Тениската й ухаеше леко на омекотител и дезодорант.

— Какво ще кажем на майката на Али?

— Ще я прикрием — отвърна сухо Хана. — Ще кажем, че Али е била с приятелките си от отбора по хокей.

Ариа вдигна глава и разсеяно проследи с поглед следата, оставена от реактивен самолет високо в безоблачното синьо небе.

— Може би. — Но дълбоко в себе си тя не искаше да прикрива приятелката си. Предишната нощ Али беше направила няколко неприлични намеци за ужасната тайна на баща й. Наистина ли заслужаваше помощта й?

Емили проследи с поглед една едра мъхеста пчела, която прелиташе от цвете на цвете в градината на Спенсър. Тя също не искаше да прикрива Али. Али сигурно беше с по-големите си приятелки от отбора по хокей — обиграни, смущаващи момичета, които пушеха марлборо в своите рейндж роувъри и ходеха на купони, където се лееше алкохол. Нима това, че си пожелаваше Али да загази заради приятелството си с тях, я правеше ужасна? Беше ли лоша приятелка заради това, че искаше Али само за себе си?

Спенсър също се закашля. Не беше честно Али да очаква да излъжат заради нея. Предишната вечер, преди Али да докосне челото й и да я хипнотизира, Спенсър скочи възмутено. Беше й омръзнало Али да ги командва. Беше й омръзнало нещата да стават така, както искаше тя.

— Стига де, момичета — настоя Хана, усещайки всеобщата неохота. — Трябва да я покрием. — Последното нещо, което искаше, беше да даде на Али причина да ги зареже — ако това станеше, Хана отново щеше да се превърне в старата грозна тромава смотанячка. А това беше най-ужасното нещо, което можеше да се случи. — Ако не я предпазим, тя може да разкаже на всички за… — Гласът й секна и тя погледна към къщата от другата страна на улицата, където живееха Тоби и Джена Кавана. През последната година мястото беше запустяло, тревата в предния двор плачеше за окосяване, а ръбовете на гаражните врати бяха покрити със зелена плесен.