Сара Шепард: Мис Безсърдечна

След това се разделиха и всяко момиче пое към дома си. Спенсър се завъртя из кухнята, като хвърляше по някой поглед през задните прозорци към хамбара, където се беше състояло злополучното гостуване. Ами ако Али ги беше зарязала завинаги? Приятелките й щяха да бъдат съсипани, но може би това не беше чак толкова лошо нещо. Али вече нямаше да я командва.

Изведнъж се чу тихо изсумтяване и тя подскочи. Край кухненския плот седеше майка й, вперила безизразен поглед в нищото.

— Мамо? — произнесе меко Спенсър, но тя не отговори.

Ариа се отдалечи бавно по алеята пред дома на семейство Дилорентис. Контейнерите за отпадъци бяха подредени на завоя, в очакване да бъдат изпразнени. Единият от капаците беше паднал и Ариа забеляза вътре едно празно шише от лекарство. Етикетът беше почти обелен, но името на Али се виждаше написано с големи печатни букви. Ариа се питаше дали са антибиотици, или лекарство против алергия — тази година полените свирепстваха в Роузууд.

Хана остана да седи върху един от големите камъни в двора на Спенсър, в очакване майка й да мине да я вземе. Мона Вандерваал продължаваше да кара скутера си в малката задънена улица. Възможно ли е госпожа Дилорентис да се окаже права? Дали някой не тормозеше Али по същия начин, както те тормозеха Мона?

Емили грабна велосипеда си и тръгна към гората, откъдето минаваше прекият път към дома й. Работниците, които се занимаваха с белведерето, си почиваха. Същият мършав тип със златния зъб се мотаеше наоколо с един мустакат мъж, без да обръща внимание на бетона, който се изливаше в дупката. Колите им — една ударена хонда, два пикапа и покрит с най-различни стикери джип „Чероки“ — бяха паркирани на завоя. Най-накрая се виждаше един смътно познат черен класически седан. Беше по-поддържан от останалите. Когато мина покрай него с колелото, Емили видя отражението си в лъскавите врати. Лицето й беше тъжно. Какво щеше да прави, ако Али повече не искаше да й бъде приятелка?

Слънцето напичаше все по-силно, а всяко от момичетата се чудеше какво щеше да стане, ако Али ги зареже така, както беше зарязала Наоми и Райли. Но никоя от тях не обърна внимание на безумните въпроси на госпожа Дилорентис. Тя беше майка на Али — нейно задължение беше да се тревожи.

Никоя от тях не можеше да предположи, че на следващия ден поляната пред дома на семейство Дилорентис щеше да се напълни с новинарски бусове и полицейски коли. Нито пък можеха да знаят къде всъщност беше Али или с кого възнамеряваше да се срещне онази нощ, когато избяга от хамбара. Не, в онзи красив юнски ден, първият истински ваканционен ден, те пренебрегнаха загрижеността на госпожа Дилорентис. В местата като Роузууд не се случват лоши неща. И със сигурност не се случваха на момичета като Али. Тя е добре, добре е , мислеха си те. Скоро ще се върне .

И три години по-късно може би най-накрая щяха да се окажат прави.

Емили Фийлдс отвори очи и се огледа. Лежеше в центъра на задния двор на Спенсър Хейстингс, обградена от пушек и пламъци. Чепатите клони на дърветата пукаха и падаха на земята с оглушителен трясък. От гората лъхаше жега и усещането беше все едно е юли, в разгара на лятото, а не краят на януари.

Наблизо стояха приятелките на Емили — Ариа Монтгомъри и Хана Мерин, облечени с изцапани и съдрани официални рокли, и се давеха от кашлица. Приближаваше вой на сирени. В далечината светнаха фаровете на пожарните коли. В двора на Спенсър влетяха четири линейки, прегазвайки идеално оформените храстчета и цветни лехи.

Един парамедик с бяла униформа изникна от носещия се на талази пушек.

— Добре ли си? — извика той и коленичи до Емили.

Тя се чувстваше така, сякаш току-що се е събудила от продължил цяла година сън. Беше се случило нещо много важно… но какво ?

Парамедикът я хвана за ръката, преди тя да се строполи отново на земята.

— Погълнала си много дим — извика той. — Мозъкът ти страда от недостиг на кислород. Непрекъснато губиш съзнание. — Той й сложи кислородна маска. От пушека изникна втори човек. Беше роузуудски полицай, когото Емили не познаваше, мъж с посребрена коса и добродушни зелени очи.

— В гората има ли някой друг, освен вас четирите? — опита се да надвика той врявата.

Емили отвори уста и се опита да намери отговора, който просто й се губеше. Изведнъж в съзнанието й проблесна ярка светкавица и тя си спомни всичко, което се беше случило през последните няколко часа.