Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Добре де, добре — отстъпи Ноъл. — Не исках да те ядосвам.

Продавачът затвори книгата си със силно тупване.

— Медиумът каза, че можете да влизате — обяви той и дръпна завесата в дъното на магазина.

Ариа погледна първо към завесата, след това към Ноъл. Ами ако зад кашоните в задната стаичка дебнеха цяла банда типични роузуудски момчета, готови да й направят десетки снимки, които по-късно да публикуват в интернет? Но магазинерът я гледаше, така че Ариа стисна зъби, мина през завесата и седна в един от металните сгъваеми столове, подредени в средата на стаята. Без да я попита дали може, Ноъл се настани до нея и съблече якето си. Ариа му хвърли един бърз поглед. Веднага се виждаше защо толкова много момичета искаха да излизат с него — той имаше тъмна, къдрава коса, тежък поглед и високо, атлетично тяло. Дъхът му миришеше на ментов освежител. Все тая. Дори да имаше важна причина да е тук, той не беше нейният тип. Идеално прилепващите му тъмни дънки очевидно бяха купени от някой скъп бутик и той беше твърде изтупан за вкуса й; брадата му не беше набола дори на милиметър.

Ариа се огледа и се намръщи. Единствената светлина идваше от крушка, която висеше от тавана, и от една гадно миришеща свещ в ъгъла. По рафтовете до тавана бяха натрупани необозначени кашони, а до аварийния изход лежеше едно голямо продълговато дървено нещо, което подозрително приличаше на ковчег. Ноъл проследи погледа й.

— Да, това е ковчег — каза той. — Хората си ги купуват за лична употреба. Лягат вътре и се преструват, че са мъртви.

— Откъде знаеш? — прошепна тя смаяна.

— Знам много повече, отколкото можеш да предположиш.

Супербелите му зъби проблеснаха в мрака и Ариа потрепери.

Завесата отново се раздели, влязоха още двама души и също седнаха. Единият беше възрастен мъж с дълги, извити нагоре мустаци, а другият беше жена, която изглеждаше около трийсетте, но не можеше да се каже със сигурност. Беше забрадила косата си и носеше големи слънчеви очила. Последен влезе някакъв млад мъж. Той носеше кадифена мантия и беше увил главата си с вълнен шал. На врата си беше увесил медальони и нанизи с мъниста, а в протегнатата си напред ръка носеше приспособление за сух лед, което пръскаше пушек в и без това замъглената стая.

— Привет — избоботи той. — Името ми е Икуинокс 6 6 Икуинокс (англ. equinox) — равноденствие. — Б.пр. .

Ариа едва не се задави от смях. Икуинокс? Я стига! Но Ноъл на съседния стол се беше навел напред, погълнат изцяло от представлението.

Икуинокс протегна ръце към тавана.

— За да призова духовете, с които желаете да се срещнете, искам всички да затворите очи и да се съсредоточите едновременно. — Той започна да припява монотонно.

Присъстващите, включително Ноъл, се присъединиха към него. Студът от металния стол проникваше през вълнената пола на Ариа. Тя внимателно отвори едното си око и се огледа. Всички се бяха навели напред в очакване и се бяха хванали за ръцете. Внезапно Икуинокс се отметна назад, сякаш блъснат от невидима сила. Ариа потръпна и усети леко подухване. Почувствала внезапен прилив на вяра, тя също започна да припява.

Настъпи продължително мълчание. Нещо изтрака по тръбите на централното отопление. На горния етаж се чуха меки стъпки. От предната стая полъхна сладък и пикантен аромат. Нещо много меко, подобно на перо, погали бузата на Ариа и тя подскочи. Когато отвори очи, не видя нищо.

— Добре-е-е — каза Икуинокс. — Така, вече можете да си отворите очите. Чувствам, че при нас има някой, който е бил много близък с един от вас. Дали някой не е загубил наскоро приятел?

Ариа се вцепени. Али не можеше да се появи просто ей така… нали?

За неин ужас медиумът се приближи точно до нея и се наведе към лицето й. Брадичката му щръкна напред, той миришеше леко на трева. Очите му бяха широко отворени и не мигваха.

— Ти си човекът — каза той с нисък глас в ухото й.

— А? — прошепна Ариа и настръхна.

— Ти си изгубила някой специален приятел, нали? — попита напрегнато той.

В стаята цареше пълно мълчание. Сърцето на Ариа се разтуптя.

— Тя… тук ли е? — Огледа стаята, сякаш очакваше да види момичето, което беше спасила от огъня, облечено със същия суичър и с лице, омазано със сажди.

— Наблизо е — увери я медиумът. Той протегна пръсти и стисна брадичката си, потънал в концентрация. Изминаха още няколко секунди. В стаята като че ли притъмня. Единствената светлина идваше от светещия в тъмното водоустойчив часовник на Ноъл. Пулсът на Ариа отекваше в ушите й. Пръстите й започнаха да треперят така, сякаш улавяха някакви вибрации. Вибрациите на Али .