Сара Шепард - Мис Безсърдечна

Бащата на Хана продължи нагоре по пътя. Изабел се размърда в седалката. Хана провери в чантата си за двете късчета от знамената за „Капсулата на времето“ — Алиното и нейното, което беше намерила предишната седмица в кафенето на „Роузууд дей“. Тя не искаше да ги изпуска от погледа си. Майк протегна врат, опитвайки се да огледа добре клиниката. За разлика от Кейт, Хана не се притесняваше, че той ще се разприказва — достатъчно беше да го заплаши, че направи ли го, повече няма да докосне гърдите й.

Озоваха се на кръгъл площад. Пред тях изникна величествена бяла сграда с гръцки колони и малки тераси на втория и третия етаж, която приличаше повече на имение на железопътен магнат, отколкото на клиника. Господин Мерин угаси колата и двамата с Изабел се обърнаха назад. Бащата на Хана се опита да се усмихне. Изабел продължаваше да я гледа съжалително, свила устни.

— Изглежда много приятно — опита се тя да прозвучи оптимистично и махна с ръка към бронзовите скулптури и грижливо подрязаните храсти покрай входа. — Прилича на дворец!

— Така е — съгласи се бързо господин Мерин, разкопчавайки колана си. — Сега ще ти извадя нещата от багажника.

— Не — прекъсна го рязко Хана. — Не искам да влизаш с мен, татко. — После продължи, кимвайки към Изабел: — И със сигурност не искам тя да влиза.

Господин Мерин присви очи. Сигурно се канеше да започне с неговите приказки, че Хана трябва да се отнася с уважение към Изабел, че скоро тя ще й стане мащеха, дрън-дрън и така нататък . Но Изабел го докосна с оранжевеещата си от изкуствения тен ръка.

— Всичко е наред, Том. Напълно я разбирам. — Което накара Хана да започне да гледа още по-навъсено.

Тя изскочи от колата и започна да вади куфарите си от багажника. Беше забрала целия си гардероб — това, че влизаше в клиника не означаваше, че ще се размотава наоколо, облечена в болнична нощница и по джапанки. Майк също се измъкна от колата, натовари куфарите в една голяма, тежка количка и я избута до сградата. Фоайето беше широко, облицовано с мрамор и миришеше на ароматния сапун, който Хана държеше на тоалетката си. По стените висяха големи модерни картини с маслени бои, в центъра бълбукаше фонтан, а в дъното се виждаше голяма каменна рецепция. Администраторките бяха облечени с бели жакетчета, също като козметичките в „Кийл“, а по златистите кожени дивани седяха млади, привлекателни хора, които се смееха и разговаряха.

— Въобще не ми прилича на Алкатрас — каза Майк и се почеса по главата.

Хана стрелкаше поглед наляво и надясно. Добре, фоайето изглеждаше симпатично, но все пак нали то беше лицето на институцията. Хората сигурно бяха актьори, наети за деня, също като актьорската група, която родителите на Спенсър бяха наели да изиграе „Сън в лятна нощ“ на купона по случай тринайсетия й рожден ден. Хана беше сигурна, че истинските пациенти се крият в задната част на сградата, най-вероятно овързани в усмирителни ризи.

Към нея забърза една руса жена с блутуут в ухото, облечена с тясна рокля без колан.

— Хана Мерин? — Тя протегна ръка. — Аз съм Дениз, вашата съветничка. С нетърпение ви очаквахме.

— Да, да, естествено — измърмори безизразно Хана. В никакъв случай нямаше да се мазни на тая жена, казвайки, че тя също го е чакала с нетърпение.

Дениз се обърна към Майк и се усмихна извинително.

— Много се извинявам, но посетителите не се допускат навътре. Ако нямате нищо против, ще трябва да се сбогувате тук.

Хана сграбчи ръката на Майк, изпълнена със съжаление, че той не е плюшено мече, което просто може да вмъкне със себе си. Той я издърпа встрани.

— Чуй ме сега. — Той снижи глас. — В червения ти куфар съм пъхнал една опаковка снакс с топено сирене. Вътре скрих една пила. С нея можеш да изпилиш решетките и да се измъкваш навън, когато пазачите не гледат. Това е най-старият номер на света.

Хана се засмя нервно.

— Според мен едва ли ще има решетки .

Майк притисна показалец към устните си.

— Добре е човек да е подсигурен.

Дениз отново се появи, сложи ръка на рамото на Хана и каза, че е време да тръгват. Майк я целуна продължително, кимна многозначително към червения куфар и тръгна към изхода. Едната му обувка беше развързана и връзката му пошляпваше по мраморния под. Очите на Хана се замъглиха от сълзи. Официално бяха заедно едва от три дни. Не беше честно!

Когато Майк изчезна, Дениз дари Хана с кратка, отработена усмивка, пъхна една карта в четеца до вратата в дъното на фоайето и я поведе по коридора.