Сара Шепард - Мис Безсърдечна

Андрю кимна и Спенсър се зачуди дали е разбрал за случилото се с Оливия.

— Може ли по-късно да ти се обадя? — попита той.

— Разбира се — отвърна Спенсър, изпълнена с въодушевление. Андрю вдигна ръка и леко й махна за довиждане. Тя го проследи с поглед как се отдалечава по коридора, заобикаляйки група момичета от оркестъра, които носеха куфари с цигулки и виолончела. Днес за втори път за малко не се разплака от големия стрес, изморена от втренчените погледи на учениците, които я зяпаха така, сякаш беше дошла на училище само по прашки. Най-накрая днес се беше случило нещо хубаво.

Алеята пред сградата беше пълна с жълти автобуси, един регулировчик с яркооранжев потник и, разбира се, вездесъщите новинарски бусове. Един оператор на СиЕнЕн забеляза Спенсър и смушка репортера.

— Госпожице Хейстингс? — втурнаха се двамата към нея. — Какво мислите за хората, които се съмняват, че снощи сте видели Алисън Дилорентис? Наистина ли я видяхте?

Спенсър стисна зъби. Проклета да е Емили, че се беше раздрънкала за това.

— Не — отвърна тя, вперила поглед в обектива. — Не сме я видели. Това е недоразумение.

— Значи сте излъгали ? — Репортерите буквално тикаха микрофоните в устата й. Група ученици се беше спряла точно зад Спенсър. Две деца махаха на камерите, но повечето я зяпаха с любопитство. Едно момче я снима с телефона си. Дори учителят й по икономика, господин Макадам, се спря във фоайето и се втренчи в нея през големите панорамни прозорци.

— Когато мозъкът е лишен от кислород, въображението е склонно да ражда най-различни неща — каза Спенсър, спомняйки си думите на лекаря от спешно отделение. — Това е същият феномен, който се случва на хората преди смъртта им. — След това протегна ръка, закривайки обектива. — Край на въпросите.

— Спенсър! — чу се познат глас. Тя се обърна. Сестра й Мелиса седеше в сребристия джип мерцедес, паркиран на едно от местата за гости и й махаше с ръка. — Хайде, идвай!

Спасена . Спенсър се шмугна между репортерите и изтича покрай автобусите. Когато се качи в джипа, Мелиса й се усмихна, сякаш беше нещо напълно нормално да идва да я взема от училище.

— Защо си тук? — попита Спенсър. Не беше виждала сестра си от цяла седмица, откакто тя тихомълком се изнесе от къщата след погребението на баба им. Точно по това време Спенсър започна да си говори с Иън Томас в месинджъра. Предишната вечер го беше потърсила с надеждата да поговорят за пожара, но той не беше онлайн. Спенсър подозираше, че според Мелиса Иън също е невинен — след като го бяха арестували и хвърлили в затвора, Мелиса настоя, че той не заслужава доживотна присъда. Дори призна, че е разговаряла с него по телефона, докато е бил в затвора. Предишната седмица сестра й си беше събрала багажа толкова бързо, че Спенсър я заподозря, че иска да се махне от Роузууд по същите причини като Иън — защото знаеше твърде много за онова, което наистина се беше случило с Али.

Мелиса запали двигателя. Радиото гръмна и тя побърза да го спре.

— Върнах се, защото чух за срещата ти със смъртта. Много ясно. Освен това исках да видя какви поражения е направил огънят. Ужасно е, нали? Гората… мелницата… дори хамбарът. Почти всичките ми неща са изгорели.

Спенсър наведе глава. Докато учеше в гимназията, Мелиса беше живяла в хамбара. Беше събрала там тонове учебници, дневници, спомени и дрехи.

— Мама ми каза и за теб. — Мелиса даде на заден ход, като едва не блъсна оператора на СиЕнЕн, който снимаше пред училището. — За… сурогатната майка. Как се чувстваш?

Спенсър сви рамене.

— Първоначално бях в шок. Но по-добре е да знам.

— Да, така е. — Те минаха покрай сградата по журналистика и учителския паркинг. Той беше пълен с коли, които бяха далеч по-стари и евтини от онези на ученическия. — Ще ми се да не й беше казвала, че аз съм ти подхвърлила идеята за осиновяването. Мама много ми се развика за това. Беше безмилостна.

Спенсър усети прилив на гняв. Горката ти , искаше й се да извика. Сякаш това можеше да се сравни с всичко, преживяно от нея.

На светофара спряха зад един джип, пълен с широкоплещести момчета с бейзболни шапки. Спенсър се обърна и изгледа сестра си. Кожата на Мелиса беше пепелява и изморена, на челото й имаше пъпка, а жилите на врата й бяха изпъкнали, сякаш стискаше зъби с всичка сила. Предишната седмица Спенсър беше забелязала някой, който подозрително приличаше на сестра й, да рови земята в гората зад къщата им, недалеч от мястото, където бяха намерили тялото на Иън. Точно преди да избухне пожарът, Ариа беше открила пръстена на Иън в гората — това ли беше търсила Мелиса? Но преди да успее да я попита, мобилният й телефон изпиука. Тя отвори чантата си и го извади. Утре си вземи почивен ден , гласеше есемесът. Ще отидем на спа. Аз черпя. Мама .