Сара Шепард - Мис Безсърдечна

Призрак . Като че ли баща й повтаряше хипарските приказки на Мередит. Но когато Ариа погледна към профила му, покрай устата му се бяха образували дълбоки бръчки. Веждите му бяха събрани и той отново се чешеше по врата. Явно говореше сериозно.

Тя се завъртя рязко към Байрън, изпълнена с милион въпроси. Защо призракът на Али е тук? Какво е недовършеното й дело? И как би трябвало да постъпи сега Ариа?

Но преди да успее да каже нещо, някой рязко почука по вратата й. Едва сега се усети, че вече са стигнали до входа на училището. Около колата се бяха събрали трима репортери, правеха снимки и притискаха лица към прозореца.

— Госпожице Монтгомъри? — извика единият от тях.

Тя ги погледна стреснато и се обърна отчаяно към баща си.

— Не им обръщай внимание — каза, Байрън. — Бягай.

Ариа си пое дълбоко дъх, отвори вратата и хукна към училището. Проблеснаха светкавици. Репортерите се развикаха. Зад гърбовете им Ариа забеляза няколко ученици, които открито се забавляваха с настъпилото объркване.

— Наистина ли видяхте Алисън? — викаха репортерите. — Знаете ли кой запали пожара? Дали са го запалили, за да прикрият някакви жизненоважни улики?

При последния въпрос Ариа рязко се обърна, но не каза нищо.

— Вие ли запалихте пожара? — извика тъмнокос мъж на трийсет и няколко години. Репортерите се приближиха още повече към нея.

— Разбира се, че не! — изкрещя Ариа, изпаднала в паника. След това си проби път с лакти, хукна нагоре по стълбите и се шмугна в първата врата, която водеше към задната стаичка на театралната зала.

Вратата се затръшна зад гърба й, Ариа въздъхна накъсано и се огледа. Голямата театрална зала с високи стени беше празна. Декоративните лодки от „Тихи океан“, последният училищен мюзикъл, бяха струпани безразборно край стената. Пред очите й се ширеха празните плюшени кресла в аудиторията. Там беше тихо. Зловещо тихо.

Когато паркетът изскърца, Ариа се вцепени. Една сянка се скри зад завесата. Тя рязко се завъртя и през ума й прелетя ужасяваща мисъл. Това е човекът, който запали пожара. Човекът, който се опита да ни убие. Те са тук . Но когато се приближи установи, че там няма никой. Ами ако това наистина беше духът на Али, който се луташе отчаян. Ами ако Байрън беше прав, че мъртъвците не могат да намерят покой, докато посланието им не бъде чуто? В такъв случай Ариа трябваше да намери начин да общува с нея. Може би беше дошло времето да разберат какво иска да им каже Али.

В понеделник следобед Емили грабна учебниците си по биология, тригонометрия и история и затръшна вратичката на гардеробчето си. Отнякъде се изсипа един рекламен флаер и падна на пода. На него с големи, заоблени букви пишеше:

„ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО БОСТЪН: МЛАДЕЖКА ГРУПА НА «СВЕТА ТРОИЦА»“

Тя се задави от изненада. Флаерът стоеше там от предишната седмица, когато тогавашното й гадже Айзък я беше поканило да го придружи. Емили дори успя да получи разрешение от родителите си — беше си помислила, че това е идеалното време да прекара известно време насаме с Айзък. Но вече не смяташе така.

Усети пристягане в гърдите. Трудно й беше да повярва, че само допреди няколко дни тя с цялото си сърце вярваше, че двамата с Айзък се обичат — всъщност дотолкова беше убедена в това, че дори спа с него. За пръв път.

Но след това всичко ужасно се обърка. Когато Емили се опита да каже на Айзък за ужасните погледи на майка му и хапливите й подмятания, той веднага скъса с нея, като почти й заяви, че е луда.

Край нея минаха няколко ученички от долните класове, които хихикаха и си сравняваха червилата. Как успя да си внуши, че Айзък я обича? Как можа да легне с него? Когато в събота вечерта Айзък я намери на партито в „Радли“ и й се извини, тя вече не беше сигурна, че го иска. След пожара той беше изпратил няколко есемеса, интересувайки се дали е добре, но тя не му отговори. Всичко между тях се беше изпарило. Айзък дори не я беше изслушал. И сега всеки път, когато си спомнеше за онова, което бяха направили в спалнята на Айзък, тя изпитваше желание да грабне един калъп сапун и да изстърже спомена за стореното от кожата си.

Емили завъртя рекламния флаер в ръце и го хвърли в най-близкото кошче за отпадъци, след което продължи по коридора. През тонколоните се носеше класическа музика. Стените бяха облепени с червени и розови плакати, оповестяващи бала на „Роузууд дей“ по случай Свети Валентин. Стълбите както винаги бяха задръстени с народ, а някой шумно изпусна газове в стълбищната шахта. Беше обичайният понеделник в училище… с изключение на едно нещо: всички я зяпаха.