Сара Шепард - Мис Безсърдечна

Сърцето й потъна в петите. Тя бързо се огледа, очаквайки да зърне чифт очи, които я наблюдават от помощното помещение, чифт крака, които се подават под вратата. Но тоалетната беше празна. Дишането й се ускори, когато погледна към екрана.

Горката малка Емили — и двамата знаем, че тя е жива. Въпросът е: какво би направила, за да я намериш?

Емили ахна, отвори клавиатурата на телефона си и бързо започна да набира текста.

Бих направила всичко.

Отговорът дойде почти веднага:

Прави точно каквото ти казвам. Кажи на родителите си, че отиваш на онова църковно пътуване до Бостън. Вместо това иди в Ланкастър. Подробностите се намират в шкафчето ти. Оставих ти нещо там.

Емили присви очи. Ланкастър… Пенсилвания? И откъде А. знаеше за пътуването до Бостън?

Тя си представи смачканата реклама, която лежи на дъното на кошчето за отпадъци. Дали А. я беше видял да го хвърля? Нима се намираше в училището? И най-вече, можеше ли да му вярва?

Тя погледна отново към телефона си. Какво би направила, за да я намериш ?

Хукна бързо нагоре по стълбите към гардеробчето си, което се намираше в крилото за чужди езици. Докато учениците в часа по френски пееха „Марсилезата“, Емили завъртя избирателния диск и отвори вратичката. На дъното, точно до резервните й плавници, лежеше малка торбичка. Вземи ме , пишеше на нея с цветен маркер.

Емили притисна ръка към устата си. Как се беше озовало това тук? Тя си пое дълбоко дъх, взе торбичката и измъкна от нея дълга плетена рокля, под която имаше просто вълнено палто, чорапи и странно изглеждащи обувки с малки дупки за връзки. Всичко това приличаше на костюма от „Малка къща в прерията“, който Емили беше облякла за партито на Хелоуин в пети клас.

Ръката й докосна лист хартия на дъното на чантата. Това беше друга бележка, която изглеждаше така, сякаш беше натракана на стара пишеща машина.

Утре вземи автобуса до Ланкастър, тръгни на север от автогарата и след около една миля влез в къщата под големия знак с кон и каруца. Питай за Люси Зуук. Не смей да вземаш такси до там — никой няма да ти повярва.

Емили прочете бележката още три пъти. Дали А. имаше предвид точно онова, което си мислеше тя? Тогава забеляза, че от другата страна е напечатано още нещо. Обърна листчето.

Името ти е Емили Столцфус. Ти си от Охайо, но си дошла в Ланкастър на гости. Ако искаш отново да видиш най-добрата си приятелка, прави точно каквото ти казвам. И… а, споменах ли го вече? Ти си амиш. И всички други там са такива. Viel Gluck! (Това е „късмет“ на немски!)

След биенето на последния звънец Спенсър се повлече с облекчение към гардеробчето си. Ръцете и краката я боляха. Главата й сякаш тежеше сто тона. Тя посрещна с облекчение края на този учебен ден. Техните й бяха казали да си вземе няколко дни почивка от училище, за да се възстанови след пожара, но Спенсър искаше да се върне колкото се може по-бързо. Беше решила на всяка цена да завърши с пълно шест. Току-виж през пролетта „Роузууд дей“ решат да й свалят наказанието и да й позволят да запази мястото си в отбора по лакрос — тя се нуждаеше от това за кандидатстването в университета. Все още имаше време да се запише в лятната програма на Айви лигата, освен това можеше да се включи в „Хабитат за човечеството“, за да попълни културната си програма.

Докато прибираше учебниците в шкафчето си, тя усети как някой леко я подръпва за ръкава. Обърна се рязко и видя Андрю Кембъл, който стоеше там с ръце в джобовете, прибрал русолявата си коса зад ушите.

— Здрасти — каза той.

— 3-здрасти — заекна Спенсър. Двамата бяха започнали да излизат няколко седмици по-рано, но Спенсър не беше говорила с него откакто му каза, че ще се мести в Ню Йорк, за да бъде с Оливия. Андрю се беше опитал да я предупреди за нея, но Спенсър не го послуша. Всъщност май дори го обиди. Оттогава той я избягваше в училище — което беше много трудно, защото двамата посещаваха едни и същи предмети.

— Добре ли си? — попита той.

— Така мисля — отвърна смутено тя.

Андрю започна да си играе със значката „Андрю президент“, която беше закачена на чантата му. Тя беше останала от кампанията за президент на класа от предишния срок, в която той беше победил Спенсър.

— Дойдох в болницата, докато още беше в безсъзнание — призна той. — Поговорих с родителите ти, но… — Той сведе поглед към обувките си. — Не бях сигурен дали ще искаш да ме видиш.

— О! — Сърцето на Спенсър подскочи. — Аз… Щях да поискам да те видя. Освен това… съжалявам. За… нали се сещаш.