Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Само че, Хана… — Кейт вдигна към нея огромните си сини очи. — Нали ми каза, че имаш.

Ченето на Хана увисна от изненада.

— Казала си им? — Няколко седмици по-рано, в момент на безразсъдство, Хана беше признала на Кейт, че е имала проблем с повръщането на храната.

— Мислех, че е за твое добро — прошепна Кейт. — Кълна се.

— Психиатърът подчерта, че лъжите също са симптом — продължи господин Мерин. — Първо казваш на всички, че си видяла тялото на Иън Томас в гората, а сега с приятелките ти твърдите, че сте видели Алисън. Това ме наведе на мисълта за всички лъжи, които си казвала на нас — как миналата есен се измъкна от вечерята, за да отидеш на онзи бал в училище, как си откраднала перкосепта от клиниката, кражбите от „Тифани“, катастрофата с колата на приятеля ти, дори когато разказа на целия клас, че Кейт има… — Той млъкна; очевидно не желаеше да произнася на глас думата херпес . — Д-р Аткинсън смята, че може би е най-добре да си вземеш няколко седмици почивка от цялата тази лудост да отидеш някъде, където ще си починеш и ще се съсредоточиш върху проблемите си.

Лицето на Хана грейна.

— Като например Хаваите ли?

Баща й прехапа устни.

— Не… Като някоя клиника.

— Какво ? — Хана тресна чашата си върху масата. Кафето плисна навън и я опари по показалеца.

Господин Мерин бръкна в джоба си и извади една брошура. Две русокоси момичета се разхождаха по тревиста алея, а слънцето надничаше иззад дърветата. И двете имаха ужасни прически и дебели прасци. „Убежището в Адисън-Стивънс“, пишеше на брошурата със заоблени букви.

— Това е най-добрата клиника в страната — каза баща й. — Лекуват всякакви неща — проблеми с ученето, хранителни разстройства, обсесивно-компулсивни разстройства, депресии. И не е много далеч оттук, точно до границата с Делауеър. Има цяло отделение за млади пациенти като теб.

Хана впери безизразен поглед във венеца от сухи цветя, който Изабел беше закачила веднага, щом се нанесе в къщата, на мястото на далеч по-приемливия стенен часовник от неръждаема стомана на майка й.

— Аз нямам никакви проблеми — извика тя. — Няма нужда да ходя в психиатрична клиника.

— Това не е психиатрична клиника — изчурулика Изабел. — Приеми го като един вид… спа салон. Хората го наричат „Ранчото Каньон в Делауеър“.

Хана изпита силно желание да извие мършавия, покрит с изкуствен тен врат на Изабел. Тя не беше ли чувала за евфемизми ? Хората наричаха мърлявия, разнебитен комплекс с апартаменти в покрайнините на Роузууд „Берлиц-Карлтън“, но никой не го приемаше буквално.

— Може би сега е подходящият момент да се махнеш от Роузууд — усмихна се престорено Кейт със същия тон на многознайка. — Особено от репортерите.

Бащата на Хана кимна.

— Вчера трябваше да прогоня един от двора — опитваше се да използва телескопични лещи, за да те снима в спалнята ти, Хана.

— А снощи някой се обади тук с въпроса дали си съгласна да направиш изявление за „Нанси Грейс“ — добави Изабел.

— Става все по-лошо — заключи господин Мерин.

— Не се тревожи — обади се Кейт, отхапвайки ново парче пъпеш. — Наоми, Райли и аз ще си бъдем тук, когато се върнеш.

— Но… — започна Хана, ала гласът й секна. Как може баща й да повярва на тия глупости? Вярно, че беше излъгала няколко пъти. Но винаги беше имала основателна причина за това — беше се измъкнала от вечерята с тях, защото А. я беше предупредил, че вече бившето й гадже Шон Ейкърд е на училищния бал с друго момиче. Беше казала на всички, че Кейт има херпес, защото беше сигурна, че Кейт ще се раздрънка за проблемите й с повръщането. На кого му пука? Това не означаваше, че има посттравматичен стрес.

Тя ставаше свидетел на поредното доказателство за отдалечаването на баща й от нея. Докато родителите й бяха все още женени, двамата с баща й бяха като две бобчета в шушулка, но след появата на Изабел и Кейт Хана изведнъж се оказа излишна. Защо сега баща й я мразеше толкова много?

В този миг пулсът й се ускори. Но разбира се ! А. най-после се беше добрал до нея. Тя стана от масата, бутайки керамичната каничка с ментов чай, която стоеше до чинията й.

— Това писмо не е от д-р Аткинсън. Някой друг го е написал, за да ме нарани.

Изабел протегна ръце върху масата.

— Кой би могъл да го направи?

Хана преглътна тежко.

— А.

Кейт покри устата си с длан. Бащата на Хана остави чашата си на масата.

— Хана — произнесе бавно той, сякаш говореше на дете от детската градина. — Мона беше А. И тя умря, забрави ли?