Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Значи Оливия ме е износила — повтори бавно тя. По гърба й пробяга тръпка, която нямаше нищо общо с вятъра.

— Да — каза госпожа Хейстингс. — Но ние сме твоето семейство, Спенсър. Ти си наша .

— Толкова силно те искахме, а Оливия беше единствената ни възможност — настоя господин Хейстингс и вдигна поглед към пурпурните облаци. — Напоследък като че ли забравихме колко важни сме един за друг. И след всичко, което преживя с Иън, Алисън и този пожар… — Той поклати глава, погледна отново към хамбара, а след това и към съсипаната гора. Изграчи гарга и закръжи над главите им. — Трябваше да застанем до теб. Никога не сме искали да се чувстваш необичана.

Майка й взе нежно ръката й и я стисна.

— Искаш ли… да започнем на чисто? Можем ли да опитаме? Ще ни простиш ли?

Вятърът отново задуха и миризмата на пушек се засили. Две черни листа се понесоха във въздуха и се прехвърлиха в двора на Али, като кацнаха близо до полуизкопаната яма, където беше открито тялото й. Спенсър завъртя пластмасовата болнична гривна, която все още висеше на китката й, колебаейки се между шок, състрадание и гняв. През последните шест месеца нейните родители й бяха отнели привилегията да живее в хамбара и бяха пуснали там Мелиса, бяха й спрели кредитните карти, продадоха колата й и неведнъж й бяха давали да разбере, че за тях е мъртва. Наистина имах усещането, че нямам истинско семейство , искаше да изкрещи тя. Наистина не застанахте до мен ! А сега просто искаха да забрави и да започнат на чисто?

Майка й прехапа устна и завъртя в ръцете си една съчка, която беше вдигнала от земята. Баща й като че ли беше затаил дъх. Решението зависеше изцяло от Спенсър. Тя можеше да избере никога да не им прости, да тропне с крак и да се изправи ядосана… но тогава видя болката и съжалението, изписани на лицата им. Те говореха искрено. Повече от всичко на света искаха тя да им прости. Не беше ли това същото, което искаше и тя — родители, които я обичат и я желаят?

— Да — отвърна Спенсър. — Прощавам ви.

Родителите й въздъхнаха силно и я прегърнаха.

Баща й я целуна по тила, кожата му миришеше на любимия му афтършейв „Кийл“.

Спенсър се почувства толкова лека, сякаш се понесе извън тялото си. Само ден по-рано, когато установи, че спестяванията, предвидени за колежа й са изчезнали, тя реши, че с живота й е свършено. Смяташе, че зад всичко това стои А., който я беше наказал за това, че не опитва сериозно да намери истинския убиец на Али. Но загубата на тези пари се оказа може би най-хубавото нещо, което можеше да й се случи.

Когато родителите й отстъпиха назад, за да огледат по-малката си дъщеря, Спенсър се опита да изобрази крива усмивка. Те я искаха. Наистина я искаха. Последва нов полъх на вятъра и друга позната миризма погъделичка обонянието й. Миришеше на… ванилов сапун , същия, който Али винаги използваше. Спенсър примигна и в съзнанието й отново се появи ужасяващият образ на Алисън, покрита със сажди, давеща се от дима.

Тя затвори очи и прогони видението от главата си. Не . Али беше мъртва. Беше халюцинирала. Това е.

Когато ароматът на прясно опечени френски кифлички достигна втория етаж, Хана Мерин лежеше на леглото си, наслаждавайки се на последните няколко минути преди ставането, за да се подготви за училище. По телевизора вървеше МТВ2, миниатюрният й доберман Дот дремеше на пресекулки, проснат по гръб в кучешкото си легълце, а Хана тъкмо беше лакирала ноктите си с розов лак на „Диор“. Сега разговаряше по телефона с новото си гадже Майк Монтгомъри.

— Благодаря отново за нещата на „Аведа“. — Тя погледна към новите продукти, подредени върху нощното й шкафче. Предишния ден, когато Хана напускаше болницата, Майк й подари луксозно опакована кутия, която съдържаше охлаждаща маска за очи, краставично ментов балсам за тяло и ръчен масажор. Хана вече ги беше използвала, отчаяно търсейки панацея, която би премахнала огъня — и странната поява на Али — от съзнанието й. Лекарите бяха заявили, че това е халюцинация вследствие погълнатия дим, но всичко й се струваше толкова реално.

До известна степен Хана беше съкрушена, че не беше. След всичките тези години продължаваше да я изпълва изгарящото желание Али да види със собствените си очи колко се е променила Хана. Последния път тя беше едно тромаво грозно патенце — определено най-неугледната от групата — и Али винаги си правеше шеги с теглото, къдравата коса и грозната й кожа. Сигурно никога не беше предполагала, че Хана ще се трансформира в слаб, прелестен, популярен лебед. Понякога Хана се чудеше дали одобрението на Али не е единственият начин да се убеди, че трансформацията й е завършена напълно. Разбира се, това нямаше как да стане.