Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Нова ли си тук? — попита момичето. — Изглеждаш така, сякаш си се изгубила.

— Ъ-ъ-ъ, да. — Хана внезапно усети бабешката миризма на сироп за кашлица, която като че ли се носеше от момичето, и сбърчи нос.

— Аз съм Тара. — Докато говореше, момичето леко пръскаше слюнка.

— Хана — отвърна равнодушно Хана и отстъпи леко встрани, за да пропусне една санитарка, облечена в розова униформа.

— Искаш ли да седнеш при нас? Гадно е човек да се храни сам. Всички сме минали през това.

Хана наведе очи към лакирания дървен под, обмисляйки предложението. Тара не изглеждаше луда — само смотана. А просяците нямат право да избират.

— Ами добре — каза тя, опитвайки се да се държи учтиво.

— Страхотно! — Тара — и гърдите й — подскочиха въодушевено. Тя започна да лавира между масите, докато водеше Хана към четворката в дъното. Едно слабо като фиданка момиче с продълговато лице и бледа като на мъртвец кожа ровеше с вилицата си в чиния с обикновена юфка, а една дундеста червенокоска с ясно забележимо плешиво петно над дясното ухо дъвчеше стръвно царевично хлебче.

— Това са Алексис и Руби — обяви Тара. — А това е Хана. Тя е нова!

Алексис и Руби я поздравиха срамежливо. Хана им отвърна, чувствайки се все по-неспокойна. Толкова й се искаше да попита момичетата защо са тук, но д-р Фостър изрично подчерта, че диагнозите не трябва да се обсъждат, освен по време на частните сеанси или груповите терапии. Вместо това пациентите трябваше да се преструват, че са тук по собствено желание, сякаш са дошли на някакъв странен летен лагер.

Тара се настани до Хана и веднага се нахвърли върху впечатляващата купчина храна, която беше натрупала на подноса си. Беше си взела хамбургер, парче лазаня, зелен боб в масло и бадеми, и гигантски къшей хляб, голям колкото дланта на Хана.

— Значи днес беше първият ти ден, така ли? — бодро попита Тара. — Как ти се стори?

Хана сви рамене, като се питаше дали момичето няма проблем с огромния си апетит.

— Малко ми е скучно.

Тара кимна, дъвчейки с отворена уста.

— Знам. И лишаването от интернет е много гадно. Не можеш нито да влезеш в Туитър, нито в блога си. Имаш ли си блог?

— Не — отвърна Хана, като едва се сдържа да не се изсмее. Блоговете бяха за хора, които нямаха личен живот.

Тара отново напълни устата си с храна. В ъгълчето на устната си имаше малък херпес.

— Ще свикнеш. Повечето хора тук са много мили. Има само две момичета, от които по-добре стой настрана.

— Те са истински кучки — обади се Алексис. Гласът й беше изненадващо дълбок за слабото тяло.

Другите момичета се захилиха цинично при думата „кучки“.

— Прекарват цялото си време в спа салона — каза Руби и завъртя очи. — И ден не минава, без да си направят маникюр.

Хана едва не се задави със салатата от броколи, убедена, че не е разбрала Руби правилно.

— Да не би да казваш, че тук има спа салон?

— Да, но се плаща допълнително. — Тара сбърчи нос.

Хана прокара език по зъбите си. Как така никой не й беше споменал за това? И на кого му пука, че се заплаща допълнително? За цялото лечение плащаше баща й. Така му се пада.

— Коя е съквартирантката ти? — попита Тара.

Хана побутна с крак под стола чантата си от шагренирана кожа.

— Още е съм я виждала. — Съквартирантката й не се беше прибирала в стаята си цял ден. Най-вероятно беше затворена в изолатора или някъде другаде.

Тара се усмихна.

— Е, можеш да останеш с нас. Страхотни сме. — Тя посочи с вилицата си към Алексис и Руби. — Измисляме си пиеси за болничния персонал и ги разиграваме в стаите. Обикновено Руби е в главната роля.

— Руби е родена за Бродуей — добави Алексис. — Много е добра.

Руби се изчерви и наведе глава. По лявата й буза бяха полепнали царевични зрънца. Хана имаше усещането, че единствената работа, която Руби може да получи на Бродуей, е касиерка в някой салон.

— Разиграваме и „Следващият топмодел на Америка“ — продължи Тара, нахвърляйки се върху лазанята.

Думите й направо пощуриха Алексис и Руби. Те запляскаха с ръце и запяха фалшиво тематичната песен на предаването.

— Искам да съм на върха! Нананана!

Хана се сви в стола си. Имаше усещането, че всички лампи в ресторанта са угасени, с изключение на онази, която висеше над тяхната маса. Две момичета от съседните маси се обърнаха и ги погледнаха.

— Вие се правите на модели? — попита със слаб глас тя.

Руби отпи от кока-колата си.

— Не съвсем. Общо взето правим комбинации от дрехите си и после обикаляме наперено по коридора, все едно е моден подиум. Тара има страхотни дрехи. Има и чанта от „Бърбери“!