Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Къде се беше отнесла? — попита госпожа Хейстингс и леко наведе глава настрани.

Спенсър стисна здраво омекналите си длани. След като са решили да бъдат откровени една с друга, то тя би трябвало да говори за това.

— Аз… Просто си мислех за нощта, когато Али изчезна — изтърси тя.

Госпожа Хейстингс въртеше двукаратовата диамантена обеца на дясното си ухо, осъзнавайки постепенно какво е казала дъщеря й. Изведнъж се намръщи. Бръчките около устата й се очертаха още повече, като изсечени с длето. Тя сведе очи към чинията си.

— А ти добре ли си? — попита бързо Спенсър със свито гърло.

Госпожа Хейстингс се усмихна напрегнато.

— Това беше ужасна нощ, скъпа. — Гласът й спадна с една октава. — Нека повече не я споменаваме.

След което се обърна и махна на сервитьорката да вземе поръчките им. Когато поиска азиатска пилешка салата със сусамов дресинг, майка й изглеждаше достатъчно безгрижна, но Спенсър не можа да не забележи, че тя е стиснала здраво ножа с дясната си ръка, и бавно прокарва показалец по острието му.

Хана стоеше в ресторанта на „Убежището в Адисън-Стивънс“, а в подноса й димеше печено пиле с варени зеленчуци. Заведението представляваше голяма, квадратна стая с дървен под с меднозлатист цвят, малки масички, блестящо черно пиано „Стейнуей“ до стената и големи панорамни прозорци, които гледаха към блещукащата на слънцето поляна. По стените висяха абстрактни картини, а прозорците имаха сиви плюшени завеси. На малка маса в дъното стояха две скъпо изглеждащи машини за капучино, висок диспенсър от неръждаема стомана, който предлагаше всички възможни видове газирани безалкохолни напитки и подноси, отрупани с божествено изглеждащи шоколадови кексчета, лимонови целувки и бисквити с карамел. Не че Хана въобще щеше да си вземе десерт. Тукашният готвач може и да е печелил наградата „Джеймс Биърд“, но последното нещо, от което се нуждаеше сега, бяха още пет килограма към теглото й.

Не можеше да не признае, че първият ден в психото въобще не мина зле. Първите няколко часа прекара в гледане на гипсовите отливки на тавана, като разсъждаваше за скапания си живот. След това в стаята влезе една сестра и й подаде хапче, което приличаше на бонбонче „Тиктак“. Оказа се, че това е „Валиум“, който можеше да взема когато си поиска .

След това имаше среща със своята терапевтка, д-р Фостър, която обеща, че ще се свърже с Майк и ще му обясни, че на Хана й е позволено да се обажда по телефона или да праща имейли само в неделя следобед, за да не си мисли той, че тя го пренебрегва. Освен това д-р Фостър й каза, че по време на сеансите може да не говори за Али, А. или Мона, ако не иска. И най-накрая терапевтката отново повтори, че никое от момичетата на нейния етаж не знае коя е Хана — повечето от тях са тук от толкова дълго време, че дори не са чували за А. и Али.

— Докато си тук, няма нужда да мислиш за тези неща — каза д-р Фостър, като потупа Хана по ръката. И всичко това запълни целия й терапевтичен час. Точка .

Сега беше време за обяд. Всички от момичешкото крило се бяха събрали по тройки и четворки около масите. Повечето пациенти носеха болнични престилки или фланелени пижами, косите им бяха разбъркани, лицата без грим, ноктите без лак. Забелязваха се обаче и няколко маси, на които седяха красиви момичета с тесни дънки, дълги туники и меки кашмирени пуловери, с блестящи коси и тен. Но нито една от тях не забеляза Хана, нито я покани да седне при тях. Всички те като че ли гледаха през нея, сякаш тя бе двуизмерен образ, нарисуван на стената.

Докато Хана стоеше на вратата и пристъпваше от крак на крак, тя изведнъж усети как се пренася в закусвалнята на „Роузууд дей“ в първия ден на шести клас. Шестокласниците официално бяха част от средното училище, което означаваше, че обядват заедно с учениците от седми и осми клас. Тогава Хана застана на вратата точно както сега, пожелавайки си да е красива и слаба, и достатъчно популярна, за да седи до Наоми Циглър и Алисън Дилорентис. Тогава Райли Улфи се блъсна в лакътя й и спагетите болонезе на Хана се разпиляха по пода и обувките й. И днес още можеше да чуе пискливия смях на Наоми, сдържаното хихикане на Али и апатичното и неискрено „извинявай“ на Райли. Хана беше избягала от закусвалнята, обляна в сълзи.

— Извинявай?

Хана се обърна и видя ниско, набито момиче с матова кафява коса и скоби на зъбите. Можеше да я помисли за дванайсетгодишна, ако не бяха огромните й гърди. Суичърът й с пъпешов цвят прилепваше плътно към тях, правейки ги да изглеждат като пъпеши. С внезапен пристъп на тъга Хана се сети за Майк. Той сигурно щеше да пусне някоя шегичка за гърдите й.