Сара Шепард - Никога не казвай никога

— Лилиана! — Госпожа Фиорело я стрелва с раздразнен поглед.

— Това не е вярно — отвръща внимателно лекарят. — Епилепсията може лесно да се контролира. Много пациенти дори не получават повторно припадъци. Но просто за да сме сигурни, Габриела ще трябва да пие лекарства до края на живота си. Извадила е голям късмет, че не е получила припадъка докато е карала кола или е била някъде сама. Чудесно е, че всички вие сте били с нея, когато се е случило, и сте повикали линейка.

Поглеждам крадешком към останалите, чудейки се дали ще се разприказват. Все пак линейката не беше извикана заради Габи, а заради това, че бях спряла колата на линията. Но никой не обелва ни дума.

Родителите на Габи кимват и благодарят на лекаря. Той сочи белите поклащащи се врати.

— Ако искате, можете да я видите. Малко е замаяна, но питаше за вас.

Ние се втурваме в спешното, подминаваме стаята на сестрите и две празни легла и намираме Габи на малко болнично легло, в кабинка със спуснати завеси. Тя е облечена в избеляла болнична нощница, лицето й е изпито и пребледняло.

Лили изтичва при нея и я прегръща силно, от което леглото изскърцва.

— Толкова се радвам, че си добре — прошепва тя, гласът й е задавен от сълзи.

— Напълно съм наред — казва Габи. Изглежда изморена, но наистина е добре.

След като прегръща родителите си, тя ни се усмихва.

— Здрасти, мацки.

Ние прегръщаме Габи. Тялото й е толкова дребно. След това се прегръщаме всички, изпълнени с облекчение, благодарност и нервна енергия. Лили прегръща дори мен и ме притиска силно към себе си.

— Помни ми думите — промърморва тя в ухото ми. — Номерът може и да имаше щастлив край, но двете с Габи ще ти го върнем. Няма да знаеш кога, няма да знаеш къде, но по един или друг начин ще ти го върнем.

Аз махвам презрително с ръка. Близначките Туитър да ми скроят номер? Да бе, да. Аз вече не съм онова уплашено момиче от чакалнята. Отново съм Сътън Мърсър, момичето, което е пример за всички. Момичето, от което всички се страхуват. Момичето, на което всичко му се разминава.

— С нетърпение го чакам — предизвиквам я аз.

Лили дори не мигва.

— Играта започва, Сътън.

— Играта започва — отвръщам аз.

— Моля те — прошепна Ема. Тялото й омеква от липсата на кислород. — Моля те, не ме наранявай.

— Кажи сбогом — изръмжа Лили.

Ема затвори очи и си представи всички хора, с които би искала да се сбогува. Итън — тя така и не го целуна. Едва сега разбра, колко силно е копнеела да го направи. Мадлин, Лоръл и Шарлът — никога повече няма да се забавляват заедно, няма да разменят клюки. Изведнъж осъзна, че това са хората от живота на Сътън, не нейния. Има ли някой, на когото би липсвала като Ема? Кой ще я оплаква? Дори Итън не би могъл да тъгува пред всички за Ема. Трябваше да я приеме като Сътън Мърсър, а не като тайната й близначка. А Алекс не знаеше, че тя се преструва на Сътън, и нямаше дори да разбере, че приятелката й е мъртва.

Пред очите й се появи лицето на Сътън, което толкова приличаше на нейното. Повече от всичко на света искаше да я опознае по-добре. Искаше да разгадае убийството й заради нея. Кой знае какво щеше да се случи сега. Съжалявам, Сътън, помисли си тя. Опитах.

Знам, Ема. Опитах се да поставя ръка на рамото й, да я утеша, да й покажа, че съм тук.

В пещерата се възцари гробна тишина. Лили се наведе и допря устни до ухото й. И тогава прошепна тихо, развеселено:

— Падна ли ми!

Ръцете й отпуснаха шията на Ема. Когато тя отвори очи, видя как Лили се смее истерично.

— Падна ли ми! — извика отново тя, този път по-силно, сякаш се опитваше да даде сигнал на някого.

Камъните се разместиха и изведнъж голямата скала, която беше приклещила Ема, изчезна. В лицата им блесна ярък лъч от фенерче.

— Падна ли ми! — разнесе се друг глас извън пещерата. Ема сложи ръка на челото си и се втренчи в русата коса. Това… Габи ли беше?

Ема се измъкна от пещерата. Веднага, щом се озова на твърда земя, Габи я потупа игриво по рамото.

— Беше толкова уплашена! Хубаво те изиграхме!

Зад Габи се появиха Мадлин, Шарлът и Лоръл с разкаяни лица. Сърцето на Ема препускаше лудо и тя си поемаше дълбоко дъх.

— Вие знаехте ли за това?

Лоръл се усмихна смутено.

— Научихме на бала.

Ема зяпна от изненада. Тя се обърна към Лили, която се измъкваше от пещерата, след това отново погледна към Габи. Пое си дълбоко дъх, опитвайки да се успокои, но в гърлото й бе заседнала голяма топка.