Сара Шепард - Никога не казвай никога

— Габи? — извика Лоръл.

— Габс! — изпищя Мадлин.

Никакъв отговор. Духна студен вятър и проникна през тънкия пуловер на Ема.

— Ами ако е в безсъзнание, когато стигнем до нея? — проплака Лоръл. — Някой знае ли как се оказва първа помощ?

Шарлът се хвана за един клон, който почти се пречупи под силата на захвата й.

— Как ще извикаме линейка? Ами ако е получила припадък?

— Нали лекарят каза, че хапчетата ще ги спрат? — каза Лоръл, но в гласа й се промъкна съмнение.

— Ами ако е забравила да ги изпие днес? — попита Мадлин с треперещ глас.

Шарлът продължи да се спуска внимателно по пътеката, заобикаляйки един остър камък с формата на стрела, който стърчеше от пръстта.

Ема отново погледна телефона си. Останалите също направиха опит, но никоя нямаше сигнал. Отнякъде нещо пропука. Ема сепнато се спря и се огледа.

— Габи? — извика тя обнадеждено. Никакъв отговор.

Момичетата продължиха да слизат надолу. След още десетина минути спускане по стръмния склон те най-накрая стигнаха до дъното на клисурата. То приличаше на пресъхнало речно легло, обградено от груби черни камъни, а дъното беше песъчливо и гладко. Въздухът беше абсолютно неподвижен, сякаш се намираха под някакъв купол. В небето блещукаха звезди. През сивите облаци се процеждаше мътна лунна светлина. Тук бяха абсолютно скрити от всички. Можеха да умрат и никой нямаше да ги намери.

Точно като мен. Всъщност това изглеждаше като идеалното място, където биха могли да скрият трупа ми. Изчаках да видя дали ще ми проблесне, дали ще получа космическо послание, че тялото ми се намира тук…

— Габс? — изпищя Мадлин. — Къде си?

— Не е тук, мацки. — Шарлът се изкатери на един камък от другата страна на речното корито. — Сигурно се намираме на погрешното място.

Ема примигна и се взря в синкавия мрак. Доколкото можеше да прецени, на земята не се виждаше нищо. Тяло със сигурност. Обзе я студено, лепкаво чувство и коленете й се подгънаха. Изведнъж усети, че въздухът не й достига.

Мадлин застана до нея.

— Добре ли си?

Ема кимна, после поклати глава.

— Аз… — Но не успя да довърши.

— Сигурно е изпаднала в шок — рече Лоръл.

— Господи — прошепна Шарлът, сякаш само това им трябваше.

— Трябва да се разделим и да потърсим Габи — предложи Лоръл. Тя махна надясно с ръка. — Аз ще тръгна натам.

— Аз поемам наляво — каза Шарлът.

— Аз се връщам при колата — рече Мадлин. — Или поне до мястото, където ще уловя сигнал, за да се обадя на 911. Сътън, не мърдай оттук, чу ли? Стой на място. Ще се върнем за теб.

Всички се пръснаха в различни посоки. Ема ги наблюдаваше, докато неясните им фигури се изгубиха в далечината. По планинския склон се свличаха камъчета. Леко подухна ветрец. Постепенно тежестта в гърдите й започна да изчезва. Тя си пое въздух и разтърка ръцете си. Не можеше просто да седи там. Трябваше да потърси Габи.

— Ехо? — извика тя. Гласът й отекна в речното корито.

Изведнъж тя чу тих звук някъде вдясно. Изпъна се, застанала нащрек.

— Габи?

В този момент долови остро поемане на дъх. После отново някой тихо изстена.

— Габи! — Ема усети прилив на надежда. Тя се завъртя, опитвайки се да налучка откъде идват звуците.

Нов стон. Ема тръгна към купчината камъни в единия край на клисурата.

— Габи? — извика отново тя. — Ти ли си?

— Помощ! — разнесе се слаб, дрезгав глас.

Наистина беше Габи. Ема огледа голата земя, освети с телефона на Сътън скалите и накрая откри тесен процеп, който приличаше на вход към животинска бърлога. Тя надникна вътре и се ослуша. Сърцето й затупка бясно, когато чу нов слаб, отчаян вик от дълбините.

— Помощ!

Ема беше намерила Габи.

Която бе попаднала в капан.

Ема надникна през тесния процеп.

— Габи!

Сигурно камъните се бяха разместили при падането й и тя се беше озовала вътре. Ема отстъпи назад и огледа с присвити очи тъмната клисура.

— Лоръл? Шарлът? — Никакъв отговор.

Откъм пещерата се дочу слабо покашляне. Ема отново се опита да набере 911, но телефонът й все така нямаше обхват. Откакто се беше спуснала в дерето, температурата беше спаднала поне с десетина градуса, но лицето и гърба й бяха плувнали в пот. Тя отново огледа процепа. Разстоянието между скалите беше достатъчно, за да се промъкне вътре. Можеше да се справи. Трябваше. Тя беше блъснала Габи от скалата. Макар близначките да бяха убили Сътън, Ема не беше убийца. Трябваше да постъпи както е редно.