Сара Шепард: Никога не казвай никога

— Моля те! — едва успя да изграчи Ема. Дробовете й се задъхваха за въздух, тялото й омекна и тя отчаяно се опита да си поеме дъх. Лили се изкиска.

Изведнъж синджирчето, което се впиваше във врата й, се скъса. Тежкият медальон се плъзна по ризата й и се закачи на колана на дънките й. Очите на Лили проблеснаха. Тя оголи зъби в крокодилска усмивка. На челото й запулсира вена, тя впери в Ема злобен поглед, изпълнен с омраза и желание за мъст.

Това беше лицето на убиец. Убиецът на Сътън… а скоро и нейният.

Исках Ема да побегне. Исках да се бори. Но вместо това се подготвих за най-лошото. Изведнъж като товарен влак ме връхлетя онова странно усещане, което предхождаше скорошната поява на спомен. Видях ярки въртящи се светлини. Широко отворени очи. Момиче на носилка. Думата СПЕШНО ОТДЕЛЕНИЕ, проблясваща в червено над входа на някаква сграда. Миризмата на антисептици и повърнато подразни обонянието ми. В ушите ми отекнаха стонове — може би моите. И точно в този момент се потопих в поредния спомен…

Чакалнята на спешното отделение е пълна с народ: плачещи болни бебета, някакъв изцапан мъж със строителна каска и мръсен палец, в който е забит гигантски трън, група възрастни, които изглеждат с единия крак в гроба. Ние петте седим изпънати на столовете, не разглеждаме списания, не гледаме смотаните местни новини по телевизията, просто сме вперили погледи в двойната врата, която ни разделя от спешното и Габи.

Когато пристигаме в болницата, Габи вече е вкарана в операционната. Единственото нещо, което ни казват сестрите след като връхлитаме вътре, е да чакаме и ни посочват столовете в чакалнята, където вече нервно крачи Лили.

Пристигат господин и госпожа Фиорело и аз изпадам в ужас, че Лили ще им разкаже какво наистина се е случило. Не го прави. Вместо това се вкопчва в тях и избухва в сълзи. Те сядат далеч от нас, нервничат, разглеждат списанията, без да ги разлистват. В косата на госпожа Фиорело има ролки, а господин Фиорело е нахлул нещо, което подозрително прилича на чехли за баня. Но пък часът и без това е около един сутринта.

След като минава около половин час, Лили скача и отива при една от жените на рецепцията. Госпожа Фиорело тръгва след нея; господин Фиорело се обляга назад и затваря очи. Когато жената за пети път казва на Лили, че не може да види сестра си, тя изпищява:

— Ами ако Габи е мъртва? Ами ако има нужда от кръвта ми?

Лоръл избухва в сълзи. Мадлин изгризва последния си лакиран нокът. Шарлът не спира да криви лице, сякаш всеки момент ще повърне.

— Съжалявам — казвам им тихо аз, убедена, че ме смятат за абсолютна кучка. — Не знаех, че това ще…

— Млъкни, моля те! — изсъсква Шарлът и забива нокти в хълбоците си. — Не ме карай да съжалявам, че не разказах всичко на ченгетата.

На вратата на спешното се появява един оплешивяващ лекар на средна възраст, облечен с болнична престилка и хирургическа шапчица, забеляза Лили и майка й и тръгва към тях. Господин Фиорело и ние четирите скачаме и хукваме нататък. Стомахът ми се свива. Лицето на лекаря е изопнато, сякаш се кани да съобщи лоши новини. Той щрака непрекъснато химикалката, която държи в ръка и криви уста.

— Вие ли сте семейството на Габриела Фиорело? — пита той.

Родителите на Лили кимват. Господин Фиорело прегръща госпожа Фиорело и Лили през раменете и ги притиска към себе си.

— Габриела е имала епилептичен припадък — казва лекарят. — Той се получава при промяна на електрическата активност по повърхността на мозъка. Малко е поразтърсена, но сега си почива и скоро ще бъде наред.

Лили се ококорва.

— Тя е добре? Но защо е припаднала?

Щракането на химикалката не спира.

— Припадъкът може да бъде причинен от инфекция, но ние изследвахме кръвта й и не открихме нищо такова. Може да бъде причинен и от мозъчен тумор, но електромагнитният резонанс не показа такъв. Най-вероятно…

— Ами от страх? — прекъсна го Лили.

Лекарят вдига въпросително вежди.

— Може ли страхът да е причина за припадъка? — пита Лили. — Ако някой много, адски много я е уплашил? — Тя се обръща и ме поглежда. Аз се свивам под погледа й.

— Вероятността е много малка — казва лекарят. — Според нас Габриела има епилепсия. Най-вероятно я е имала по рождение, но болестта може да остане латентна в продължение на години, преди да се прояви. Защо е избрала точно тази вечер да надигне грозната си глава, никога няма да разберем.

— Епилепсия? — повтаря Лили и го гледа невярващо. — Но… това не е ли сериозна болест? Само изродите страдат от епилепсия!