Сара Шепард - Никога не казвай никога

— Идвам, Габи — извика тя.

Остави раницата си на земята и нави ръкавите си. Пое си дълбоко дъх, изкачи се до тесния процеп и се промъкна през него. Вътрешността на пещерата миришеше на мускус, като от животно. Камъните бяха хлъзгави и студени. Тя протегна ръце, опипвайки пътя си. Направи няколко крачки напред и хълбоците й се търкаха в стените на тесния тунел.

— Габи? — извика отново тя. Гласът й отекна в пещерата. — Габи? — опита тя отново. Но Габи не отвърна. Припаднала ли беше? Дали не бе получила нов пристъп? Или беше мъртва?

При всяка стъпка напред по главата й се посипваха мънички камъчета. Дробовете й се задръстиха от прахта. Когато отново погледна през рамо, едва успя да види тесния процеп, през който се беше промъкнала.

Аз пълзях редом с нея в тясното коридорче и се чувствах като затворена в ковчег.

— Габи? — извика отново Ема. Коленете й се удариха в някакъв камък. Раменете й се свиха между стесняващите се стени и тя изведнъж се озова в някакво разширение вътре в пещерата, където можеше стои дори изправена. — Габс?

Отново никакъв отговор. Къде ли се намираше? Дали слухът не й играеше номера?

Внезапно в пещерата се разнесе силен гръм. Облак прах се понесе към лицето й и напълни носа й. Ушите й заглъхнаха от силно свистене. Върху главата и раменете й се посипаха камъчета и напълниха гърба и пазвата й. Това е лавина, помисли си тя, покри главата си с ръце и се снижи край стената на тунела.

Звуците продължиха още няколко мига. Когато всичко утихна, Ема внимателно надигна глава и се огледа. Навсякъде се кълбеше прах. Тя се обърна и погледна назад към мястото, откъдето беше влязла. Процепът, през който се беше изкатерила, беше изчезнал. Тя беше затрупана вътре.

— О, Боже! — прошепнах аз.

В гърдите на Ема се надигна паника.

— Помощ! — изпищя тя, но като че ли гласът й не успя да преодолее дебелите, сближени стени. — Помощ! — извика отново тя, но напразно. Никой не й отговори от другата страна. Защо приятелките на Сътън се бавеха? Защо не я чуваха?

Ема погледна отново към разширението и се ослуша за някакъв звук от Габи.

— Габи? — прошепна тя, оглеждайки се на всички страни. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се уплаши вибрациите да не предизвикат ново срутване. Зрението започна да й изневерява, тя започна да вижда неща, които нямаше как да бъдат там. Стол. Седяща фигура. Облегната на скалата тенис ракета. Светът се завъртя пред очите й; сигурно въздухът в тясното пространство не й стигаше.

Тогава една силна студена ръка я сграбчи за китката.

Ема изпищя. Тя се опита да се освободи, но ръката не я пускаше. Светна фенерче и лъчът му освети долната половина на нечие момичешко лице.

— Г-габи? — заекна Ема.

Фигурата пред нея се усмихна. Но устните не бяха габините. Ема си пое дълбоко дъх. Това не беше ли…

— Здрасти, Сътън — каза момичето и се изкиска вманиачено. — Радвам се, че намина.

Влажният въздух охлади гърба на Ема. Тя опря свободната си ръка в земята, за да запази равновесие.

— Лили? — Гласът й потрепери. — К-какво правиш тук? — Нали я бяха оставили на бензиностанцията? Нали беше отказала да дойде с тях?

— Стига, Сътън. — Лили се изсмя. — Нали знаеш отговора на този въпрос?

Думите й опариха Ема. Изведнъж тя осъзна какво става: караницата между Габи и Лили, падането на Габи, стоновете на Лили от пещерата, дори стесняващите се около Ема стени — всичко това беше организирано от близначките само и само Ема да остане сама. Те не бяха сърдити една на друга. Габи не беше ранена. Близначките Туитър знаеха, че Ема ще пропълзи в пещерата, за да спаси момичето, което смяташе, че е блъснала — защото тя не беше Сътън, защото щеше да се чувства ужасно заради онова, което беше направила. И сега се намираше точно там, където искаха да я отведат. Бяха предупреждавали Ема, нали? Безброй пъти, по безброй начини. Продължавай да се правиш на Сътън. Спри да душиш наоколо. Сериозно говоря. Или следващата ще бъдеш ти.

Тя беше попаднала право в капана им.

— Моля те — промълви тя. Тялото й омекна и й се зави свят; догади й се. — Не може ли да поговорим за това?

— Че какво толкова има да се говори? — попита Лили с нисък глас.

— Моля те, пусни ме — примоли й се Ема, опитвайки се да се отдръпне от нея. Лили я стисна здраво. — Издъних се, Лили. Съжалявам. Но няма да се повтори, обещавам.

Лили цъкна с език.

— Предупредих те, Сътън. Но ти не ме послуша. — Тя се приближи до Ема. С едно бързо движение на ръката тя хвана медальона на Сътън, по същия начин, както в онази нощ, в къщата на Шарлът. Ема ритна с всички сили, удари си коляното в скалата и усети как по пищяла й потича кръв. Опита се да изпищи, но Лили запуши устата й с ръка и от гърлото на Ема успя да излезе само едно сподавено бълбукане. Лили дръпна медальона, притискайки синджирчето му към гърлото на Ема. Тя се закашля, размаха ръце и крака, заблъска с всички сили. Лили дръпна още по-силно, верижката се вряза в кожата на Ема.