Сара Шепард: Никога не казвай никога

— Откога го планирате? — избъбри тя.

Близначките Туитър се спогледаха.

— С Лили открихме това място преди две седмици, когато дойдохме на къмпинг с татко — призна си най-накрая Габи. — И когато ни поканихте да дойдем с вас, вкарахме плана в действие.

Лили грабна фенерчето от ръцете на Габи и освети ръба на клисурата.

— Точно под мястото, откъдето падна Габи, има издатина. Когато я блъсна, тя просто скочи там. Аз вдигнах доста шум тук долу, за да изглежда така, сякаш е паднала лошо.

— Значи си стояла тук през цялото време? — попита Ема.

— Да. Само се престорих, че си викам такси — отвърна Лили. — По-рано през деня скрих колата си зад бензиностанцията.

— О, и между другото, не се карахме заради Кевин — рече ухилено Габи. — Лили въобще не си пада по него.

Лили изкриви лице.

— Той мирише на пушена сьомга.

— Не е вярно! — сви устни Габи.

Лили сви рамене и се обърна към останалите.

— След като си тръгнахте, аз дойдох до тук и се скрих в клисурата — наблизо има друг паркинг, от който се стига много бързо. Щом видях, че Габи се преструва, че пада, се изкатерих в пещерата — Лили посочи към камъните, — която всъщност ние направихме. Изчакайте само да я видите на дневна светлина. Изглежда толкова нескопосна.

— Лили ви изчака да слезете долу — продължи Габи, полюлявайки се гордо напред-назад върху токчетата си. — И когато Сътън се изкатери в пещерата, аз изскочих от скривалището си и ви затрупах вътре. — Тя размаха ръце пред лицето си, сякаш се правеше на призрак.

— Трябваше да чуете Сътън! — Очите на Лили проблеснаха. — Тя се молеше за живота си! Безценно!

Габи освети айфона си с фенерчето.

— Записала съм го. Всички можем да я чуем. „Моля те! Не ме наранявай, моля те! Може ли да поговорим за това?“ — Тя се ухили на Ема. — От седмици си нащрек в очакване на нашия номер. Кълна се, че щеше да напълниш гащите онзи ден, когато те закарахме до полицейския паркинг.

Лили се закани с показалец на Ема.

— Нали ти казах, че ще ти го върнем за номера с влака.

— Като стана въпрос за това, къде ти е малкият амулет? — Габи вдигна ръка и раздрънка гривната си. После се обърна към останалите. — Пред две седмици, в кънтри клуба, изпратихме един малък подарък на Сътън. Леко напомняне, че все още не сме квит.

— Значи наистина сте били вие — рече Ема, повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— Разбира се, че бяхме ние — ухили се Лили. — Кой друг би могъл да е?

Габи се изкиска.

— Кой би предположил, че самоуверената Сътън Мърсър толкова ще се уплаши!

Всички се обърнаха и погледнаха към Ема, в очакване на нейната реакция. Сърцето й все още биеше ускорено. Само няколко минути по-рано тя вярваше, че е настъпил краят. Можеше да се закълне, че Габи и Лили са убийците на Сътън и че случаят е разрешен. Но сега всичко се обърна с краката нагоре. Всичко това е било номер? Нямало е капчица злоба, никакво намерение да я убият за отмъщение? Облекчението й се смеси с болезненото осъзнаване, че за пореден път няма представа, кой е убил Сътън.

Но за пръв път от седмици аз се почувствах по-спокойна. Ема беше в безопасност — засега. Габи и Лили просто искаха да влязат в клуба. Убиецът ми все още беше някъде там, но петте момичета, които стояха и гледаха Ема — мислейки я за мен, — не бяха убийци. Те ми бяха приятелки.

Най-накрая Ема се изпъна и си пое дълбоко дъх.

— Определено ме спипахте неподготвена — призна си тя. — Това беше добър номер.

— Страхотен беше — съгласи се Шарлът. — Как го измислихте? Някой помогна ли ви?

— Ако щете вярвайте, но идеята дойде от нашите малки мозъчета. — Лили почука с пръст главата си. — Хиляди пъти сме ви казвали, че имаме тонове идеи за номера. Но вие, снобите, не ни слушахте, затова решихме да вземем положението в свои ръце.

Шарлът скръсти ръце на гърдите си и погледна към Ема.

— Според мен това е най-добрият номер за всички времена.

— Много по-добър от онзи с влака — изчурулика Мадлин.

— Много по-добър и от филма с удушаването — добави Лоръл. — И още по-добър от онова, което Сътън… — Тя погледна към Мадлин и млъкна.

Габи и Лили се обърнаха към Ема. Те изглеждаха толкова нетърпеливи и изпълнени с надежда, две малки кученца, отчаяно опитващи се да впечатлят кучето алфа. Изведнъж Ема се изпълни със съчувствие към Габи, заради всичко, което беше преживяла.

На мен също ми стана кофти заради нея. И освен това се чувствах ужасно притеснена. Бях пренебрегнала грубо припадъка й. Не спирах да им повтарям, че никой не трябва да разкрива какво съм направила, все едно съм най-важният човек на света. Възможно ли е да се бях отнесла по същия груб начин и с моя убиец? Дали не се бях сблъскала с погрешния човек, някой, който търсеше отмъщение, а не просто ответен номер? Някой, който си беше върнал, като ми беше отнел живота?