Сара Шепард - Никога не казвай никога

— Тя ми беше дама! — Итън вдигна отчаяно ръце към небето. — Трябваше да се държа учтиво! Но дори след като се върнах при нея, не спрях да задавам въпроси. И накрая на бала тя ми каза: „Аз не съм момичето, което искаш“. Така е.

Ема го погледна крадешком. Лицето му изглеждаше искрено.

— Знам, че имаш своите съмнения — продължи тихо той. — Но не мога просто така да те оставя. Не мога просто да бъда приятел с теб.

Той хвана ръцете на Ема. Тялото й пламна. Тя се взря в ясните, топли очи на Итън и ледената топка в гърдите й постепенно започна да се топи. По дяволите всички предразсъдъци. По дяволите притесненията, че ще бъде наранена. Итън беше най-невероятното момче, което беше срещала. Какъв е смисълът от живота, щом не може от време на време да поема рискове? А може би, ако Сътън беше жива, тя щеше да очаква точно това от нея: да приеме Итън, колкото и плашеща да бе перспективата от тази връзка. Сътън щеше да я окуражи да направи онова, за което и без това копнееше.

Разбира се, че щях. Разбира се, че я подкрепях.

Ема се наведе напред и леко притисна устни към итъновите. Той плъзна ръце към раменете й и я целуна по-силно. Цялото й тяло пламна. Главата й се завъртя. За пръв път през живота си Ема се остави на течението.

— Браво! — извиках аз до тях. Време беше!

Щрак.

Ема се откъсна от Итън, сърцето й се качи в гърлото. Тя се извърна рязко, за да провери дали някое от момичетата не беше излязло след нея. Но входната врата беше затворена. Никой не се мотаеше около гаража. Щрак. Ема хвана Итън за ръката.

— Чу ли това?

Звуците идваха откъм къщата от другата страна на улицата. Тя се издигаше върху малък хълм, но в подножието й нещо помръдна. Ема наведе глава и се ослуша.

— Видя ли някого, докато идваше насам?

— Не. — Итън се изправи пред Ема, сякаш искаше да я предпази. Той стисна силно ръката й. — Може да са хората, които живеят там.

— В три сутринта? — прошепна Ема.

— Може би просто някой се разхожда — предположи Итън. — Или…

Чуха се приближаващи стъпки. Изпукаха клонки. Изшумоляха листа. Ема присви очи и погледна ужасена към улицата. Чу леко покашляне… и долови слабата миризма на кокосов лосион против изгаряне.

Тя рязко притисна ръка към устата си. Спомни си за неясната фигура, която се беше появила край нея и Итън на тенис корта и на пейката пред галерията. Скърцането на маратонки по пода, когато някой изтича зад ъгъла до лекарския кабинет. Всички тези пъти тя се беше чувствала така, сякаш някой я наблюдава…

— Итън — каза нервно Ема. — Трябва да се махна оттук. — Тя побягна през двора на мърсърови, следвана по петите от Итън. От дефилето изникна някаква фигура, но Ема не можа да я разпознае. Изведнъж се почувства като в кошмар; единственото, което искаше бе да се събуди. Движенията й станаха бавни и апатични, сякаш се опитва да прешляпа през поле от картофено пюре. С огромни усилия премина последните няколко метра до къщата. Ръката й се вкопчи в бравата и я натисна. Щом се озова вътре, Итън се обади от другата страна.

— Заключи вратата — каза той с разтреперан глас.

Ема завъртя ключа и сложи предпазната верига.

Наблюдаваше задъхано как Итън тича към колата си, пали двигателя и поема по улицата.

Тя се отпусна на стълбището, притиснала колене към гърдите си. Навън имаше някого.

Тя отиде в дневната и леко се отпусна при вида на спящите си приятелки, които нямаха представа, че някой дебне отвън. Ема огледа стаята, спирайки поглед върху предметите, които вече познаваше толкова добре — порцелановия кактус, поставената в рамка снимка на Сътън и Лоръл в Гранд каньон, пепелникът с етно щампи, който лежеше върху масичката, макар никой в къщата да не пушеше.

Някой мина под лампата над входната врата и хвърли сянка върху спуснатите щори. Ема замръзна. Това не можеше да се случва. Тя се притисна плътно към раирания спален чувал на Сътън. Входната врата беше заключена, но как стояха нещата в останалата част от къщата?

Тя продължаваше да лежи неподвижно, заслушана в спокойното дишане на приятелките си. Секундите преминаха в минути. Тя се напрегна и преброи до сто, преди да скочи, да мине покрай Лоръл и Шарлът и да се върне обратно в коридора. Промъкна се с боси крака по студения мрамор нагоре по стълбите. Трябваше да затвори прозореца в стаята на Сътън — същия, през който се влизаше толкова лесно от дъбовото дърво пред къщата. Тя не можеше да стигне до най-ниския му клон, но някой по-висок щеше да успее.

След като изкачи стълбите, тя се взря в тъмната врата на края на коридора. Запристъпва тихо по килима. Стисна здраво тънките копринени панталонки на пижамата и се опита да успокои дишането си, докато се приближаваше към стаята на Сътън. Полъхна хладен ветрец и голите й ръце настръхнаха.