Сара Шепард - Никога не казвай никога

— Напротив, ще скочиш. — Гласът на Габи звучеше развеселено. — Само така можем да стигнем до изворите.

От дървото, което се извисяваше над главата на Ема, светнаха две очи. Тя различи фигурата на голям вирджински бухал.

Мадлин ги заобиколи.

— Дайте да стигаме вече. Писна ми да вървя. — Тя хвана дръжките на раницата си, засили се и направи елегантен балерински скок над пропастта. — Фасулска работа! — извика тя от другата страна.

Габи остави Шарлът да скочи след нея, после Лоръл. Но когато Ема се опита да мине покрай нея, Габи протегна ръка и я спря.

— Не бързай толкова — рече тя с нисък глас.

Стомахът на Ема се сви. Това беше краят.

— Бягай, Ема! — извиках аз на сестра ми. — Махай се оттам!

От другата страна на пропастта ги гледаха останалите.

— Хайде, мацки — извика Мадлин. — Какво се мотаете още?

Габи бавно се приближи и хвана Ема за китката. Ема потрепна. Пред очите й в забавен каданс се разигра онова, което предстоеше да се случи: Габи щеше да я бутне в пропастта. Щеше да я убие за секунди, бързо и чисто, и щеше да каже на останалите, че Сътън се е спънала и е паднала. В главата на Ема се появи ново заглавие: Момиче успява да се измъкне безнаказано, след като извършва убийство — два пъти!

Изведнъж нещо в Ема се пречупи. Тя нямаше да умре — не и тази вечер.

— Махни се от мен! — извика тя и бутна Габи назад.

Под краката й се зарониха камъни. Габи отвори безмълвно уста. Разнесе се стържещ звук и тя размаха ръце във въздуха, опитвайки се да запази равновесие. Времето като че ли започна да тече по-бързо. Маратонките на Габи се плъзнаха по чакъла, сякаш се пързаляше върху лед. Тя се опита да се хване за нещо, но около нея имаше само тънки клонки и бодливи кактуси. Изплашен писък се разнесе в мрака. Последва оглушителен трясък на падащи камъни, нов писък и Габи полетя надолу.

— Габи! — извика Мадлин и изтича до ръба на пропастта.

— О, Господи! — изпищя Шарлът.

Самотен вик прониза въздуха. Дочуха се няколко удара на тяло в клони, стърчащи камъни и бодливи кактуси. А след няколко агонизиращи мига се чу последният отличителен звук на тежко падащ на дъното предмет.

Стомахът на Ема се преобърна и тя усети, че й се повдига.

— О, Господи. — Тя се загледа в ръцете си така, сякаш не ги разпознаваше. Не можеше да е блъснала Габи. Тя беше доброто момиче Ема Пакстън, неспособна да извърши насилствен акт, дори ако човека, когото е наранила, смята да нарани нея.

— Господи, Сътън! — Шарлът се хвана за главата. — Какво направи?

— Габи? — Гласът на Лоръл отекна в клисурата. — Габи?…

— Тя не е мъртва. — Гласът на Мадлин трепереше. — Не може да е. Тя е добре там долу.

Ема надникна в клисурата. Дъното не се виждаше. Отново погледна ръцете си и те се разтрепериха. Изведнъж се почувства отвратена от себе си. В какво се беше превърнала?

— Не исках… — избъбри тя. — Не мислех… — По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

Шарлът се обърна към Ема.

— Какво се случи, по дяволите? Блъсна ли я?

— Не! Тя ме хвана и аз… — извика Ема, хълцайки. — Дори не помислих, че ще… — Гласът й секна. Дали беше инцидент или страховете и гневът й бяха взели връх? Дали не я беше блъснала по-силно, отколкото бе възнамерявала? Изпълни я смазващо чувство на вина. Това беше грешка. Сън. Кошмар. Но след това си спомни как хваща изпънатите рамене на Габи и я блъска назад. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Не й ли причини достатъчно, Сътън? — извика Шарлът. — Ами ако е пострадала?

— Казах ти, че не съм го направила нарочно! — извика Ема и светът около нея се завъртя. Тя присви очи и се взря в тъмната клисура. Габи трябваше да е там, жива, здрава. Нещата не трябваше да се развиват така. Не тя трябваше да е лошата, а Габи и Лили, които бяха убили Сътън. Тя се защитаваше! Но приятелките на Сътън нямаше да го приемат. Нито пък ченгетата — не и без доказателство какво бяха извършили близначките.

— Някой да се обади на 911 — извика Лоръл.

Ема погледна безпомощно към телефона на Сътън.

— Тук няма покритие!

— Какво ще правим сега? — изпищя Мадлин.

Лоръл посочи с пръст тъмната, тясна пътека, която водеше надолу по планината, обрасла с кактуси и храсти.

— Трябва да я намерим. Да проверим дали е добре.

Тя си проправи път през храсталака и започна да се спуска по склона, използвайки слабата светлина на телефона си. Ема прескочи клисурата и ги последва. Кактусите бодяха ръцете й, но тя не обръщаше внимание на болката. Не спираше да си повтаря, че това е нещастен случай, но едно тъничко гласче продължаваше да пищи в главата й: Дали?