Лора Лей: Под повърхността на звяра

Вагината й запулсира при звука на гласа му, зърната започнаха да я болят, когато главата му се сведе. Рони видя внезапната чувствена пълнота на устните му, когато се разтвориха, и езика му, който се изви върху заострената пъпка, изгаряйки я с пронизващо удоволствие.

— О, Боже, Тайбър — Рони не успя да спре отчаяния си стон, когато устата му обхвана набъбналото връхче.

Езикът му се завъртя по влажната топлина на чувствителната пъпка, устата му я засмука, бузите му хлътнаха. Рони не можеше да направи друго, освен да гледа. Това беше най-греховната чувствена гледка, която някога бе виждала. Тъмното му лице пламтеше от възбуда… за нея. Беше заради нея. Вниманието му беше съсредоточено единствено върху удоволствието, което той получаваше от смукането на зърното й, насладата, която й даряваше почти я докара до оргазъм.

Ръката му държеше чувствителната плът, притискайки хълмчето по-силно, засилвайки усещанията на Рони, докато езикът му галеше продълговатото връхче. Младата жена усещаше как соковете й се събират във внезапно стегналата се вагина, след това се разливат по тесния канал, покривайки чувствителните устни на влагалището. Клиторът я болеше и пулсираше едновременно с ритмичните засмуквания на устата му.

Тайбър изстена срещу нея, звукът извибрира по нервните окончания, които изкрещяха за освобождение.

— Възхитително — той повдигна глава, зърното й се измъкна от устата му с гладък влажен звук. — Ела тук, бейби, позволи ми да те съблека. Ще ти покажа…

— Тайбър, имам нужда от теб тук, ако имаш време — гласът на Калън отекна из двора. — Ще те чакаме в кабинета.

Прекъсването беше като кофа с ледена вода, излята върху Рони. Тя се стегна в ръцете на Тайбър, а очите й се разшириха уплашено. Не можеше да повярва, че е забравила за обитателите на къщата. Колко лесно биха могли да излязат навън и да станат свидетели на еротичната любовна игра зад прикритието на гъстата зеленина, която ги заобикаляше.

— По дяволите, нарочно ме извика, карайки ме да те оставя тук, докато си възбудена — измърмори Тайбър. — Сега ще ме прекъсва при всеки удобен случай.

— Какво? — Рони разтърси глава, премести се бързо от скута му и издърпа ризата над гърдите си. — Защо?

Тайбър трепна, когато се изправи, върхът на ерекцията му се притисна плътно и силно към предната част на дънките му.

— И аз правех така с него — той сви рамене, усмивката му не беше изобщо разкаяна. — Всички го правехме. По дяволите, още го правим, когато имаме възможност. Той се дразни — раменете му бяха някак си по-изправени, а почти безгрижната му усмивка докосна сърцето й.

Колко често беше виждала такава на лицето му? Очите му почти блестяха от веселие, а устните му се разтягаха в доволна усмивка. Момчешка. Изумление заля Рони, когато осъзна какво е толкова различно в усмивката, в погледа му. Никога не ги бе виждала на лицето му преди, никога не беше виждала Тайбър достатъчно спокоен, за да си позволи някаква игривост.

— Иска ми се просто да беше те сритал, вместо да наказва и мен — въздъхна тя тежко. — Хайде, прави каквото ще правиш. Искам да постоя тук за малко — Рони седна обратно на пейката, краката не я държаха, а сърцето й биеше учестено, докато се взираше нагоре към него.

Бог да й е на помощ, Тайбър беше прекалено красив, за да го опише с прости думи, и тя беше ужасена да не го изгуби отново.

Може би този път завинаги.

— Ще се върна скоро — той коленичи пред нея, погледът му срещна нейния, когато постави дланта си в долната част на корема й. — Остани в къщата, Рони, докато успея да се върна. И се грижи за нашето бебе.

Удоволствие заля тялото й при звука на гласа му. Беше дрезгав, дълбок и галеше нервните окончания като физическо докосване. Но нещо повече от дрезгавина пулсираше в думите му, беше неизреченото чувство зад тях.

— Не можеш да бъдеш сигурен — Рони поклати глава, объркана от промяната, която усети.

Не беше просто намаляване на неестествената възбуда, беше това приемане вътре в нея. Беше разбрала, че не толкова тялото й не може да понесе живота без Тайбър, а сърцето й, душата й.

Колко мрачен и празен бе животът й преди той да я накара да живее отново. Да я накара да се бори, да я научи да бъде тази, която е. За няколко кратки дни, той й бе дал това, за което тя копнееше най-много — сърцето му, да се грижи за нея; душата му, да я защитава; тялото му, да доставя наслада и любов на сърцето й; и семейство. С Тайбър и детето, което бяха създали, тя имаше всичко, за което някога бе мечтала.