Лора Лей: Под повърхността на звяра

— Мога да подуша промените в тялото ти — прошепна мъжът. — Точно както мога да помириша възбудата ти, така подушвам и детето ни. Имаш ли някаква представа какво удоволствие ми носи това, Рони? Аз, който съм нямал нищо и никого, което да нарека свое през всичките години на живота си. Сега имам не само теб, но и детето, което създадохме заедно.

Рони можеше да види надеждите и страховете, които го изпълват в този момент. Той се взираше в нея — всичко, което бе, всичко, за което мечтаеше бе отразено в блясъка на очите му. Веждите му бяха смръщени, изражението му напрегнато, страстно. Тогава той склони глава, тялото му се приведе, докато устните му достигнаха мястото, на което се намираха ръцете му.

Рони ахна, пръстите й стиснаха раменете му, ръцете му я обгърнаха и я задържаха близо, докато притискаше лицето си към долната част на корема й. Чувстваше се толкова силен и уверен в прегръдките й, наведен над нея, грижейки се за детето, което знаеше, че се оформя в нея.

— Обичам те, Рони — думите бяха едва прошепнати, но почти спряха сърцето й от вълнение. — Знаеш ли какво? В продължение на години копнеех за теб. Обичах те. Ти ме допълваш…

Тайбър не й даде време да отговори. Да приеме чувството, което бе споделил до плътта й. Изправи се бързо на крака и се отдалечи от нея. Без целувка. Без докосване. Без да й даде възможност да отхвърли това, което й даряваше. Като че ли някога би могла да го отхвърли.

Рони наведе глава, борейки се със сълзите, със собствените си непрекъснато нарастващи чувства. Без значение колко се страхуваше от последствията, тя го обичаше. Винаги го бе обичала. Но, по дяволите, ако той не бе прекалено неподатлив на думи.

— Мислиш ли, че би могла да се криеш от мен вечно, момиченце? — гласът на Реджиналд проникна в спокойната атмосфера на всекидневната на имението.

Рони знаеше, че трябва да очаква Реджиналд да направи нещо глупаво. Никога не бе бил най-умният човек, когото познаваше, но не очакваше от него да бъде и един от най-тъпите. Всъщност, тя не смяташе, че е достатъчно изобретателен, за да се промъкне край Котешките породи, които охраняваха, както и докато Тайбър бе в къщата, но той го направи.

От една минута Рони беше сама във всекидневната и следеше пристигането на няколко ранени мъжки Породи отвън. В следващия миг бе завъртяна грубо и изправена пред бащата, когото винаги бе ненавиждала.

— Какво правиш тук? — младата жена се измъкна от него, а очите й се насочиха към отворената врата на стаята. — Смяташ ли, че никой няма да разбере, че си тук, Реджиналд? — погледът в очите му накара стомаха й да се преобърне в нервно осъзнаване на опасността, която би могъл да представлява.

— Няма значение, ако разберат — изсмя се той гневно. — Просто навестявам малкото си момиченце. Или си забравила, че имаш баща?

— При всяка възможност — отсече тя в отговор. — Какво, по дяволите, правиш тук? Нямаш ли достатъчно здрав разум, че да вбесяваш тези мъже, Реджи?

Усмивката му беше ужасяваща. Самонадеяна, безочлива, разтягаща неприлично лицето му, а очите му блестяха от злоба.

— Какво си направил, Реджи? — Рони почувства как последната нишка на надеждата, която бе имала, че баща й е загрижен, се скъса.

— Чуй ме, Рони, те не са истински. Не са хора — изсъска мъжът с фанатичен плам, който я ужаси. — Знам, че той ти остави този белег. Всичко, което искам от теб, е да тръгнеш с мен. Само за малко, момиче, и да позволиш на приятелите ми да направят няколко кръвни изследвания. Само няколко малки теста, това е всичко.

— Не може да си сериозен — Рони бавно поклати глава, отдръпвайки се по-далеч, внезапно почувства ужас от него, по-голям отколкото към всичко друго, с което се беше сблъсквала през живота си. — Няма да ходя никъде с теб. Ако това е, за което си дошъл, тогава можеш да се откажеш веднага.

Той се намръщи, а мрачното застрашително навъсване на челото му ускори нервно сърдечния й ритъм. Реджиналд никога не я беше гледал по този начин. Рони никога не беше виждала такава омраза, толкова ясно изразено презрение в очите на друго човешко същество. И никога не беше предполагала, че ще бъдат насочени към нея.

— Ще дойдеш с мен, Рони — отсече той, наблюдавайки я с диво напрежение, граничещо с лудост. — Кой знае какво е посадил в корема ти, докато си била в леглото му. Смяташ ли, че ще позволя на света да узнае, че детето ми е мръсна животинска курва?

Момичето трепна от отвращението и огромната ярост в гласа му.