Лора Лей - Под повърхността на звяра

— Ти си луд — прошепна тя. — Те имат също толкова право да живеят, колкото всеки друг, Реджиналд. Дори повече.

— О, спести ми малките си хвалебствени речи — сряза я той презрително. — Кажи ми, момиче, от колко време чукаш копелето? Затова ли заплашваше да ме убие, ако допусна някой от приятелите си около теб? Иска котенцето ти само за себе си, така ли?

Рони отстъпи назад, когато той тръгна към нея. Усещаше омразата му, мрачна и противна, която сякаш извираше от тялото му.

— Няма да отговоря на това — отсече тя, отказвайки да му позволи да види страха й.

— На каква възраст беше, когато той те откри за първи път, спотайваща се като сополива пикла на онези хълмове? Десет? Единадесет? Чука ли те тогава, Рони? Затова ли вървеше след него при всяка възможност, която получаваше?

Младата жена поклати отчаяно глава, чудейки се къде, по дяволите, са хората, които се предполагаше, че трябва да бъдат в къщата?

— Няма да удостоя и това с отговор — тя се опитваше да увеличи пространството помежду им възможно най-много. — Не всеки е извратен като твоите приятели, Реджи.

— Ако знаех за твоя интерес към секса, щях сам да ти го осигуря — подигра се мъжът. — Бих могъл да получа малко удоволствие в леглото си, след като тази глупава кучка майка ти умря…

— Престани — Рони поклати отчаяно глава. — Не намесвай мама в това, Реджи.

Нейната крехка, уморена майка. Рони потрепери при спомена за нея. Рядко си го позволяваше. Спомените бяха тъжни и болезнени. Марджи Андрюс беше твърде деликатна, твърде нежна за живота, който я бе принудил да живее Реджиналд.

— Не намесвай мама в това — подигра се той жестоко. — Добре, ще оставим скъпата ти майка на спокойствие. Изкарай задника си през вратата и влизай в колата ми, за да можем да предприемем малкото си пътуване.

— Защо? — диванът стоеше между тях, но пътят й към отворената врата все още беше блокиран. — Наистина ли мислиш, че съм толкова глупава, че да тръгна с теб? Да позволя на теб или на някого, когото познаваш, да ме докосне? Това няма да стане.

— Какво ще кажеш за една сделка тогава? — Реджиналд замълча, наблюдавайки я внимателно, а изражението му бе триумфиращо.

— Какво? — той беше луд. Рони можеше само да примигва към него, удивена от това, че той може дори да си помисли, че тя ще продаде собствената си душа за нещо, което той притежава.

— Сделка — повтори мъжът спокойно. — Идваш с мен и позволяваш на момчетата да направят тестовете си, а аз ще ти кажа защо майка ти се бори толкова усърдно да остане скрита в онази планина. Ще ти кажа защо тя ми позволи да я използвам както си искам и както приятелите ми искаха. Ще ти кажа, момиче, кой е истинският ти баща.

За Рони времето сякаш спря. Взираше се в Реджиналд с хипнотизиращ ужас, но и със зрънце благодарност. Благодарност, която стигна толкова далеч, че почти накара коленете й да омекнат.

— Ти не си истинският ми баща.

— Виждам, че това направо разбива сърцето ти — отсече той заплашително. — Какво, смяташ, че си прекалено добра да бъдеш моя дъщеря?

— Мисля, че една змия би била прекалено добра за твое дете, но това е само мое мнение — Рони искаше да го разсее, да го накара да се премести на позиция, достатъчна за нея да прибяга около дивана и да изтича към вратата. Докато той стоеше срещу нея от другата страна обаче, тя беше в капан. — Е, кажи ми, Реджи, защо да ме интересува кой е баща ми? Той не може да е толкова важен или вече си продал информацията.

— Бих ли го направил? — изхили се мъжът. Боже, всъщност се кискаше като стара вещица. Вещиците не бяха ли жени?

— Разбира се, че би, Реджи — Рони запази гласа си спокоен, надявайки се той да не стане прекалено настоятелен да я хване. Виждаше как намерението се промъква в изражението му, а тялото му се стяга в подготовка.

— Не-е, няма да ти кажа, Рони. Не и за всичката земя в Тексас, момиченце. Не без причина. Защото това би коствало собствения ми живот. Но ще ти кажа веднага, ако дойдеш с мен мирно и тихо. — Погледът му, хитър и налудничав, й напомняше за едно бясно куче, което бе видяла веднъж.

Не можеше да му позволи да я изведе от къщата. Ако го направеше, предимството му щеше да бъде още по-голямо.

— Няма да тръгна с теб — каза тя предпазливо, придвижвайки се още малко назад, докато го наблюдаваше, убедена, че е луд. — Тайбър няма да ти позволи да ме вземеш, Реджиналд. Няма да можеш да напуснеш имението заедно с мен. Трябва да тръгваш, докато можеш.

Очите му се присвиха.