Лора Лей - Под повърхността на звяра

Как можеше Рони да направи такова нещо за него? Да накара гърдите му да се изпълнят с гордост от подобни простички думи? Да го накара да се почувства така, сякаш можеше да завладее света само с нейната усмивка за подкрепа?

— Винаги ще ме имаш — закле се Тайбър, гласът му беше дрезгав. Емоцията, която го бе завладяла изненада дори него. Рони изпълваше всяка частица от него. — Винаги, Рони. Винаги ще ме имаш.

Тя докосна бузата му. Почти конвулсивно, ръката му се повдигна към нейната и я улови, поднесе я към устата му и постави една гореща целувка върху дланта й, целувка, с която сякаш казваше, че душата му й принадлежи.

— Тогава аз съм щастлива — младата жена въздъхна, с една уморена, изтощена, лека въздишка. — Прегърни ме, Тайбър. Легни до мен и просто ме дръж. Полежи с мен.

Той я отпусна на леглото, притегли я в прегръдките си и я задържа плътно до гърдите си. Главата й се пъхна под брадичката му. Рони се намести до тялото му толкова естествено, колкото дишането. Успокоително. Стоплящо.

— Нашето дете ще бъде обичано — прошепна тя сънливо.

— Винаги, Рони. Ще бъде обожавано — той знаеше, от дълбините на душата си, че не би могло да бъде по друг начин.

Тя въздъхна тежко, отпускайки се на него, когато събитията от последните дни най-сетне изсмукаха остатъка от силите й. Тайбър чу как дишането й стана по-дълбоко, усети как тялото й се отпуска и позволи на една сълза да се отрони бавно от окото му. Тя беше неговият подарък. Неговата душа. С нея бе дошло спасението за един човек, който се бореше ежедневно с животното, което се криеше вътре в него. С нея, той най-сетне бе открил своя мир.

Арън Лоурънс стоеше неподвижен, замръзнал, очите му не се откъсваха от телевизионния екран. Миналото го заливаше със силата на приливна вълна. Думите, проникващи във вцепененото му съзнание, съдържаха малко смисъл. Всичко, което виждаше, бе лицето й. Едно лице, което мислеше, че никога няма да зърне.

Вероника Андрюс. Дъщеря на Реджиналд и Маргарет Андрюс. Душата му изкрещя в знак на протест. Тя не беше нищо за копелето, което го бе предало. Тя беше негова. Негово дете. Последната му връзка с жената, допълваща душата му. Жената, която бе избягала ужасена от престъпленията, които смяташе, че той е извършил.

Неговата дъщеря. Той се бореше да сдържи сълзите и мъката си. Тя приличаше толкова много на майка си. Същата нежна извивка на челото, тъмносини очи, извивката на бузата. Страхът, който правеше лицето й бледо.

Репортерите бяха като глутница животни, докато я преследваха. Разкъсваха дрехите й. Крещяха към нея. Той гледаше записания репортаж и в гърдите му кипеше ярост.

— Разбери имената им — Арън дори не погледна сина си. Сет щеше да се погрижи за всичко. Той щеше да знае какво да прави сега.

Челюстта му се стегна, докато се бореше с гнева, надигащ се вътре в него. Белегът на шията й беше нещо отвратително. Чудовищно. В продължение на месеци, въпреки неутралната позиция на Сет по отношение на Породите, Арън беше изразходвал много пари, в опит да унищожи животните.

Докато следеше внимателно новините, видя краткото интервю, което дойде по-късно и след малката сватбена церемония на дъщеря му и нейния домашен любимец той уморено си призна, че финансирането ще трябва да спре. Но само при положение, че тя е щастлива.

Арън се намръщи. Какво щеше да стане, ако не беше? Ако по някакъв начин е била принудена да участва в това? Тогава, той щеше да я отведе у дома. Щеше да се погрижи за нея. Да й даде всичко, което не бе могъл да й даде през целия й живот. Можеше да бъде неин баща.

Това е, помисли си той. Надеждата се надигна у него. Сет би могъл да направи това. Разбира се.

Арън знаеше, че ще трябва да убеди сина си да го направи по неговия начин. Сет беше прекалено прям, прекалено дяволски честен. Имаше дни, в които би заподозрял, че бащата на момчето е друг, ако не беше фактът, че приличаше дяволски много на Арън.

Същата тъмно кестенява коса и стоманеносиви очи. Същите аристократични черти на лицето. Сякаш се взираше в огледалото на миналото, когато погледнеше към сина си. Но той беше добро момче, напомни си Арън. Силен. Жилав. Достатъчно едър и достатъчно умен, за да получи онова, което искаше, когато го поискаше. Той не трябваше да бъде мамен. Не както баща му.

— Не можеш да й кажеш — Арън се обърна към Сет, виждайки твърдата решителност, която се четеше по лицето му. — Обещай ми, Сет. Кълна се, ако не й кажеш истината, аз никога повече няма да те лъжа.