Лора Лей: Под повърхността на звяра

Една цинична усмивка премина по лицето на Сет, въпреки че не гледаше към баща си. Взираше се в телевизора. Още едно от редките интервюта с целия Прайд.

— Ти винаги ще ме лъжеш, Арън — Сет сви широките си рамене примирено.

Арън трепна. Той не го беше наричал „татко“ от толкова дълго време, че Арън беше забравил как звучи.

— Не можеш да й кажеш, Сет — мъката се заби в сърцето му. Ако Сет й кажеше истината, тя никога нямаше да му прости. Никога нямаше да го нарече татко.

Сет въздъхна дълбоко.

— Няма да й кажа.

— Трябва да бъдем предпазливи — предупреди го Арън. — Трябва първо да проследим нещата. Нека момчетата ти проверят хубаво. Наистина хубаво. Увери се, че тя е щастлива.

Тогава Сет го погледна, очите му се стесниха замислено.

— Можем да останем в този град — Арън направи жест към телевизионния репортаж. — Нека момчетата ти проверят…

— Аз мога да получа отговорите…

— Моля те, Сет — Арън вложи всичко от себе си в тази молба. — Кълна се, няма да направя нищо. Просто за да съм сигурен. Само този път. Позволи ми да се уверя по моя начин.

Сет го наблюдаваше внимателно. Арън беше повече от наясно с това, което виждаше сина му. Един грохнал старец на инвалиден стол, бавно умиращ. И той умираше. Плащаше греховете си по най-лошия възможен начин. Една бавна, болезнена смърт. Арън го знаеше и нямаше да се поколебае да използва като коз този факт, ако му се наложеше. Питаше се откъде Сет бе намерил това огромно благородство, заради което Арън го проклинаше.

Сет уморено изтри лицето си с ръка.

— Ще видим, Арън. Ще видим.

Той щеше да се разколебае. Арън се облегна назад в инвалидния си стол, обръщайки се отново към телевизора. Сърцето му се свиваше. Красивата Вероника. Неговата дъщеря. Неговото прекрасно, съвършено малко момиченце. Тя щеше да се прибере у дома скоро, обеща си той. Много, много скоро.

Шера мрачно наблюдаваше Кейн, не можеше да откъсне очите си от него, неспособна да продължава да отхвърля това, което тялото й й говореше в продължение на месеци. Беше разгонена. Усещаше малките пипала на желанието да се забиват в плътта й, настояващи да се предаде на инстинкта за размножаване. Изискваха тя да отиде при човека, който я бе направил своя жена, своя половинка, преди повече от десетилетие.

Господи, дали наистина бе изминало толкова време? Повече от единадесет години. Единадесет дълги, мъчителни години, Шера бе страдала заради една нощ, заради фанатичните планове на един брат, който беше роден ексцентричен и луд, като създателите си. Страдаше за един мъж, който никога не я бе обичал. Никога не я бе желал истински. Ако беше направил нещо, може би, само може би, толкова много други неща нямаше да се случат.

Шера. Бейби. Да! По дяволите, да, бейби, позволи ми да вляза… Споменът за думите му се забиваше като нож в душата й. И колкото повече се бореше със спомените, те ставаха по-ярки.

Кейн Тайлър. Висок, силен, самото му присъствие беше достатъчно да й отнеме дъха, а след това да я изпълни с желание, толкова силно, че почти я смазваше. Докосването му изгаряше сетивата й, а целувката му… Шера изскимтя. Нямаше да си спомня за целувките. Нямаше да си спомня как сърцето й се свиваше при докосването на езика му. Тръпка премина през тялото й, когато тя се изправи на крака, принуждавайки се да се отдръпне от прозореца, да избяга от гледката на Кейн, движещ се с уверена, арогантна мощ през двора.

Колко дълго Меринъс щеше да пази тайната й, питаше се тя, докато прокарваше пръсти през дългата коса, падаща на лицето й. Колко време щеше да измине, преди сестрата да информира брата за детето, което той бе изгубил преди толкова много години? Детето, което бе убито още в утробата й?

Ръката й се придвижи към корема й, плъзвайки се по него с едно призрачно докосване, докато утробата й потръпваше от нужда. Колко често беше мечтала за това какво би било детето? Мечтаеше за интелигентен син с дълбоките, сини очи на баща си или дъщеря с неговата дълга черна коса. Едно дете, което би притежавало най-доброто от двама им.

Шера се бореше да сдържи сълзите си, бореше се с празните мечти, с надеждите, които някога я изпълваха. Животът я беше научил, че няма никакъв шанс миналото да се върне. Че няма смисъл да се съжалява за онова, което не може да бъде променено.

Обичам те, Шера… Думите му шептяха в съзнанието й. Ще се върна, бейби. Кълна се. Ще се върна и ще доведа помощ… Но той никога не го направи. Никога не се върна за нея.