Лора Лей: Под повърхността на звяра

— Твоят смрадлив малък котарак е твърде зает, за да се притеснява за теб, момиченце. Няма да приема „не“ за отговор.

Тогава той скочи към нея. Рони знаеше, че има само секунда, за да го заобиколи, само минимален шанс да се стрелне покрай него към вратата. Когато ръката му се пресегна за косата й, тя се раздвижи. Всеки път, когато й се ядосаше, първо сграбчваше косата й. Задържаше я неподвижна за наказанието, което считаше за необходимо.

Рони усети как пръстите му докосват главата й, когато се втурна покрай дивана, крещейки името на Тайбър. Къде, по дяволите бяха всички?

— Кучка — тя почти успя. Беше преминала покрай дивана, когато той я улови за глезена и я издърпа обратно с достатъчно сила да й отнеме дъха, докато тя се бореше да завърти тялото си, да защити корема си и крехкия живот, който растеше там.

Рони скочи върху възглавничките и го изрита с другия си крак, докато той се опитваше да задържи хватката си около нея. Нямаше въздух да изкрещи за помощ. Нуждаеше се от силата си, от съобразителността си, за да се опита да избяга. Ако никой не беше чул виковете й, значи никой не беше достатъчно близо, за да й помогне.

Рони ритна към слабините му и пропусна, но силата, с която уцели бедрото му го накара да политне назад. Тя скочи и се превъртя върху дивана, глезенът й пулсираше от агонизираща болка от грубото извиване на Реджиналд. Накуцвайки, тя се втурна към вратата, крещейки отново името на Тайбър и чувайки как Реджиналд проклина злобно зад нея.

— Казах, идваш с мен — той отново я хвана за косата, този път я удари силно отстрани по главата и я остави замаяна и свита на пода от болка.

— Тайбър — Рони се опита да извика отново името му, да го предупреди, да предупреди някого. Но мракът се затвори около нея, помете съзнанието й и тя знаеше, че само си е въобразила кръвожадния, животински рев, който отекна в главата й.

Яростта заля Тайбър с бурни, почти задушаващи вълни, когато чу неистовите викове на Рони да отекват из къщата. Меринъс бе тръгнала да търси него и Калън, когато бе видяла Реджиналд да се промъква в имението, ужасена от намерението му.

Тайбър беше в задния двор, когато за първи път чу писъците. Влезе във всекидневната навреме, за да види как копелето замахва със стиснат юмрук и я пронизва в слепоочието с удар, който я изпрати на пода.

Нямаше място за милост. Нито можеше да обуздае яростта, която го разкъсваше. Ревът му отекна през помещението, когато се хвърли към другия мъж, в отчаян опит да смекчи опасността, заплашваща неговата жена.

Оказа се, че Реджиналд е по-бърз и в по-добра форма, отколкото Тайбър бе очаквал. Те се търколиха по пода, по-възрастният мъж сумтеше, докато удряше Тайбър в ребрата с достатъчно сила, за да му отнеме дъха и за да го удари отново след секунда.

Но животното, което Тайбър бе държал внимателно под контрол през целия си съзнателен живот, сега се бе освободило. Нямаше да има спасение, нямаше да има милост за човека, който се бе осмелил да застраши всичко скъпо за Тайбър.

Той неясно осъзнаваше присъствието на другите хора, които вече се движеха из стаята. Рони беше измъкната на безопасно разстояние, а Калън излая заповед към един от останалите мъже да доведе лекаря.

— Тя е жива, Тайбър — извика Калън, когато Тайбър се сблъска с Реджиналд. — Пусни го. Нека мъжете се погрижат за него.

Приглушеният рев на Тайбър накара Реджиналд да пребледнее, препъвайки се назад.

Тайбър се впусна към него. Юмрукът му улучи главата на Реджиналд отстрани и плисна кръв, щом плътта се разкъса. Когато той падна, Тайбър го издърпа от пода, раздрусвайки го безмилостно, докато очите на по-възрастния мъж се изцъклиха.

— Ако ме убиеш знаеш какво ще стане — изхриптя Реджиналд, успявайки да се отскубне от хватката. — Това ще бъде отразено във всички новини, момче. Всички ще разберат.

— Питай ме дали ми пука — изръмжа Тайбър, пристъпвайки след него, докато той се отдръпваше назад.

Устата на Реджиналд се изкриви отчаяно.

— Не съм я наранил.

— Ще умреш.

— Хайде, човече — Реджиналд вече го умоляваше. Промъкваше се назад през стаята, в опит да избяга от Тайбър, докато той го дебнеше безмилостно. — Знаеш, че не съм я наранил.

Тайбър се усмири. Може би щеше да успее да успокои жаждата за мъст, яростта си, ако другият мъж не беше направил решаващ ход. Реджиналд извади малък, смъртоносен пистолет зад гърба си и се прицели в гърдите на Тайбър. Доволна усмивка заля лицето му.