Лора Лей - Под повърхността на звяра

— Рони, остави ни да си вършим работата — каза й Тайбър меко, когато тя се обърна към него. Гледаше я с топлина и загриженост, пред които тя още не можеше да се изправи.

— И каква точно е работата ви? — попита го горчиво. — Да стоите тук и да чакате някой да ви убие? Да чакате Реджиналд да направи това, за което е дошъл?

— Моята работа е да предотвратя всички заплахи насочени към това имение — гласът му се бе снижил, но Рони чу грубото тътнене, отекващо в гърдите му. — Мислиш ли, че не мога да те защитя?

Рони извъртя разочаровано очи.

— Това няма нищо общо с вярата ми в теб, а с това, че знам на какво е способен Реджиналд — ръката й разсече въздуха помежду им и Рони едва не опря носа си в неговия.

Тя почувства как страхът се надига в нея, усещаше болезнено, отвратително напрежение в стомаха си, което я предупреждаваше, че Реджиналд е по-озлобен от всякога. Беше стаено в погледа му, в хитрото подмятане, когато го измъкнаха от къщата миналата вечер. Той беше затънал до шия в неприятности и беше решен да забърка и нея в това.

— Забравяш, че го познавам толкова добре, колкото и ти, Рони — напомни й Тайбър внимателно. — Знам на какво е способен.

Ненавиждаше сдържания тон на гласа му. Сякаш подбираше всяка дума, всеки ход с нея. Сякаш й даваше само части от себе си, които искаше тя да види.

— Защо му даваш шанс, Тайбър? — искаше й се да изкрещи, но задържа гласа си до предпазливо съскане, като продължи да се движи по-навътре в двора. — Защо? Рискът е прекалено голям.

— Какво може да направи той? — попита я Тайбър логично. Рони мразеше логиката. Мразеше неговата логика. Така спокойна и самоуверена. — Трябва да разберем кой го е наел и какво иска. Ако го отпратим, може да не разберем, докато не стане твърде късно да предотвратим заплахата. Не можем да рискуваме, Рони.

— Вместо това рискуваш живота си — тя поклати глава, напъха треперещите си ръце в джобовете на дънките си и седна на една от широките каменни пейки в най-отдалечения край на двора.

— Моят живот е изложен на риск всеки ден, бейби — мъжът въздъхна тежко, седна до нея и я придърпа в прегръдките си. — Мислиш, че не знам за какво се тревожиш толкова силно? Че не знам, че носиш детето ми, Рони? Че не бих могъл да почувствам промяната в тялото ти, когато това се е случило?

Рони замръзна в ръцете му.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това.

— Когато Меринъс забременя, периодът й на разгонване приключи. Отчаяната нужда не те докарва до лудост вече, Рони. Утихва — Тайбър се сгуши в шията й, топлият му дъх облъхна кожата й с такова удоволствие, че тя потръпна.

— Това не означава нищо — тя се опита да отхвърли думите му, да запази ума си от мъглата на желанието, когато друга, по-силна възбуда започна да я изпълва. — Само защото Меринъс е бременна не означава, че и аз съм.

Естественото желание беше нещо, което тя си мислеше, че никога няма да почувства отново.

Нещо, без което можеше да мине. Би могла да отблъсне Тайбър много по-лесно, ако не я подлудяваше от желание да го чука само с усещането на дъха му по шията си.

Рони неволно се изви под милувката, дъхът й секна в една въздишка от копнеж. Сенчестата, подобна на пещерна атмосфера внезапно стана гореща, прекалено влажна, и я направи свръхчувствителна, всмука я в земната страст, която винаги я разтърсваше само като погледнеше към Тайбър.

Той се засмя. Звукът беше нисък, горещ. Повдигна я към себе си и я завъртя, докато тя седна в скута му с лице към него.

— Позволи ми да стана — тя се бореше с него, но в сърцето си знаеше, че не иска да бъде освободена.

Ръцете му я задържаха лесно, докато се взираше в нея, очите му се присвиха и станаха по-тъмни и напрегнати. Рони потръпна под погледа му.

— Още искам да те чукам лудо. Точно тук, Рони — прошепна той порочно, ръката му се плъзна нагоре по бедрото й, под меката памучна риза, след това се изви около заоблеността на гърдите й.

Рони усети как връхчетата на зърната й пулсират в очакване. Те болезнено туптяха за неговото докосване, за устата му, предвиждаха усещането на езика му, драскащ по тях еротично. Утробата й се стегна от желание, женствеността й се овлажняваше, подготвяйки се за нахлуването, за което крещеше всяка клетка на тялото й.

— Някой ще ни види — Рони се опитваше да не диша тежко. — Освен това спорехме…

— Ти спореше, аз не бях съгласен — отбеляза Тайбър, гласът му беше по-малко търпелив, когато избута ризата й над закръглените хълмчета на гърдите й. — И приключих с несъгласията. Сега ще започна да пирувам.