Лора Лей - Под повърхността на звяра

— Ти си по-добър от него — въздъхна младата жена. — Той не си струва усложненията. Не си струва петното върху душата ти — Рони се надигна и се взря в очите му. — Аз знам какъв си, Тайбър. Знам какво се случва, когато влизаш вътре в мен. Не е нужно да ме криеш от живота. Всичко, от което се нуждая, е да знам, че ще бъдеш до мен.

— Винаги съм бил — той поклати глава объркано. — Защо да те оставям сега, Рони? Ти си моя. Казах ти го.

Рони извъртя очи нетърпеливо.

— Тайбър, аз не ти принадлежа…

— По дяволите, не — упоритата мъжка арогантност запалваше всяка дума. — Предупредих те и преди, бейби, казвам ти го и сега. Веднъж, след като съм те имал, вече ще е твърде късно да премисляш въпроса. Няма да играя игрички с теб. Няма да те лъжа. И е дяволски сигурно, че никога няма да позволя да ме оставиш.

— Добре, доволна съм да остана. Засега — измърмори Рони, намести се отново по гръб на леглото и се взря намръщено в тавана. — Трябва да е заради животното в теб. Въпреки че никога не съм знаела, че котките са властни. Вървиш срещу вида си, Тайбър.

Мъжът изсумтя подигравателно и докато гледаше надолу към нея, едната му вежда се повдигна в израз на превъзходство.

— Наистина ли? — изръмжа той, а гласът му стана по-дълбок. — Откъде знаеш?

— Wild Kingdom 1 1 Американска телевизионна програма, подобна на Animal planet — Б.пр. — отсече тя хладно.

— Wild Kingdom трябва да проучи малко повече — засмя се Тайбър като седна на леглото до нея, придърпа я по-близо до топлината на тялото си и издърпа завивката над тях.

— Не знам — прозина се Рони. — Изглеждаха доста убедени в това. А ти сигурен ли си, че не можеш да се чифтосаш с някоя друга? — това я притесняваше повече, отколкото искаше да си признае. Щеше да й е неприятно, ако се наложеше да го убие, след като бе почти привикнала с безумието, в което я бе хвърлил.

— Не знам. И със сигурност не възнамерявам да разбирам — отвърна сърдито мъжът. — Чифтосването с теб е на път да ме убие. Съмнявам се, че ще съм способен да вървя изправен на сутринта. Което не е далеч от истината. Заспивай — той се протегна и изгаси лампата на малката масичка до леглото.

Стаята се изпълни с тишина. Рони бе обхваната от умора.

— Трябва да го накараш да си тръгне, Тайбър — изрази тя страха си свързан с Реджиналд, от който изглежда не можеше да се отърве. — Той е опасен.

Тишината отново се разстла между тях за няколко дълги мига.

— Ще го наблюдаваме, Рони — обеща й Тайбър. — Запомни: дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо. Реджиналд ще се разкрие в крайна сметка. И когато го направи, един от нас ще бъде там, за да го спре.

Рони въздъхна уморено. Не можеше да изтръгне подозренията за смъртта на майка си от съзнанието си. Някой я беше убил. Тя би разпознала планинските пътища при всякакви условия. Никога не би паднала от онази скала, и то в идеален летен ден.

— Ще те предпазя, Рони — увереността му я заля като успокоителна вълна от топлина.

— Не се съмнявам в това, Тайбър — въздъхна тя. — Не за моята безопасност се тревожа, а за твоята.

— Заспивай, бейби — той я придърпа по-близо, ръцете му бяха силни и топли, пазеха я. — Утрешният ден е достатъчно близо, за да се справим с това.

Рони затвори очи, ръката й се плъзна от леглото върху корема й. Усещаше промяната в тялото си. Отчаяната възбуда бе охладняла, оставяйки само естественото желание. Успокояваща топлина. Щеше ли да се случи толкова скоро, питаше се тя.

— Заспивай — ръката му покри нейната. — Утре е достатъчно скоро.

— Добре, слушайте, котенца — Кейн крачеше из голямата кухня, приличаше на силен вятър, склонен да разклаща всяка доскоро безопасна зона, която бе създадена. — Надигнете носовете си от сметаната, тук имаме проблеми.

Сутрешният ритуал на кафето след закуска бе протичал нормално през няколкото дни, през които Рони беше там. Но Кейн не участваше в него, поне не и до днес. Бе виждала по-възрастния, мълчалив брат на Меринъс само веднъж през последните дни след пристигането си. Той гледаше всичко и всички подозрително.

Кейн беше красив, с тъмна коса и поразителни сини очи. Висок, не толкова мускулест, колкото Котешките породи, но мощната грация, която излъчваше, привличаше окото. Тази сутрин беше облечен с дънки, които подчертаваха всеки мускул на дългите му крака и стегнатия твърд корем. Черната тениска бе пъхната в дънките, пристегнати с обикновен кожен колан. На този колан имаше кобур с пистолет, носеше го с такава небрежна увереност, сякаш беше продължение на тялото му.