Лора Лей - Под повърхността на звяра

За няколко дълги и изпълнени с напрежение секунди се възцари мълчание.

— Очаквахме това — въпреки думите, гласът на Калън звучеше уморено и тъжно. — Колко близо сме до приключването на мерките за сигурност?

— Близо — Кейн сви рамене. — Но никоя система не е идеална, Калън. Трябва да се покрие голяма площ, периметрите бяха проучени от всеки ъгъл. През повечето време са спокойни, не потриват нетърпеливо ръце, но наблюдават. Носи се слух, че се опитват да внедрят шпионин.

Рони замръзна, ръцете й се свиха в скута й, докато се бореше да отхвърли собствените си подозрения.

— Тогава го залови — каза рязко Шера, поглеждайки към Кейн. — Защо си тук все пак? През повечето време само говориш, вместо да си вършиш работата.

— Поне проявявам желание за общуване — усмивката му беше напрегната и сериозна. — За разлика от някои в тази къща, аз наистина мога да се държа цивилизовано за повече от пет минути в даден момент.

— О, наистина ли? — провлече тя саркастично. — Странно, не съм го забелязала на фона на всичките малки нападки и полузавоалирани обиди. Прости ми, Кейн. Сигурна съм, че даваш най-доброто от себе си.

Очите му се присвиха. Сцената, разиграваща се пред хипнотизирания поглед на Рони, беше по-добра от всяка сапунена опера, която някога бе създавана.

— Продължавай да ме предизвикваш, Шера, и може да не харесаш последствията.

Подводните течения от емоции се сгъстяваха между тях.

— Не те харесвам и точка — Шера се изправи на крака и погледна към Калън. — Когато имаш истински отговори, Калън, уведоми ме. Всичко, с което той разполага, са проклетите му конспиративни теории, а аз се уморих от тях.

Тя прекоси стаята с високо вдигната глава, дългата й невероятно гъста руса коса се люлееше около раменете й и улови светлината, когато премина през вратата.

— Един ден, много скоро… — промърмори Кейн.

— Остави я на мира, Кейн — гласът на Меринъс беше равен и строг. — Притискаш я прекалено силно.

Брат й я стрелна с изненадан поглед.

— Ще я притискам по-силно, преди да свърша с това — отсече той. — А ти можеш или да наблюдаваш, или да ми кажеш каква, по дяволите, е работата. Изборът е твой, Мери. Така или иначе ще получа отговорите, които искам.

— Стига вече — нареди Калън, чувството му за безсилие очевидно бе достигнало своята връхна точка, когато се изправи на крака и застана пред Кейн. — Разправяй се с личния си живот по друго време — след това се обърна към най-младия мъж от Породите. — Танер, отиди в града тази вечер. Виж какво можеш да научиш от източниците ни. Искам да знам кой и какво участва в това.

— Първо, бих започнал с разпит на нашия нов гост — грубият, отекващ глас, който се включи в разговора, дойде от вратата на кухнята.

Рони разпозна Породата от миналата нощ. Мерк, помисли си тя, така го бяха нарекли. Той се взираше в тях със спокойни, дълбоки кафяви очи, но нищо не можеше да скрие аурата на смърт, която го заобикаляше.

— В смисъл? — попита го Калън тихо.

— В смисъл, че го хванах да се опитва да се промъкне до хангара с оръжията по-рано днес. Когато сложих край на това, един от хората, поставени да го наблюдават, го е спипал да се опитва да проникне в комуникационния офис. Това момче има Жътвар на рамото си, Калън. Не смятам да предизвиквам смъртта.

— Искам да накараш Реджиналд да си тръгне веднага — обърна се Рони към Тайбър, когато влязоха в закътаната градина от външната страна на кухнята.

Това беше единственото открито място, където Тайбър и останалите позволяваха на жените да излизат, когато в къщата станеше прекалено задушно. Беше един голям двор, но се простираше нагоре, от стена до стена, където дебели дървени греди придържаха множество лозя. Дори в горещината на деня, това беше едно хладно бягство от напрежението, което бавно изпълваше къщата.

Рони се придвижи по-навътре в малката изкуствена пещера, докосвайки гъстите надвиснали храсти и нискорастящите дървета, които бяха поставени около централния фонтан. Най-различни цъфтящи храсти изпълваха въздуха с опияняващия аромат на цветовете си. Фонтанът пръскаше игриво, изпълваше пространството с влага и създаваше атмосфера на чувственост и отмора. Атмосфера, с която Рони се бореше отчаяно, докато се опитваше да убеди Тайбър, да отпратят баща й от имението.

Тя сложи длан на корема си, в опит да успокои нервите, разтърсващи стомаха й. Силната възбуда, от която бе страдала през последните няколко дни постепенно се притъпяваше. Беше бременна и ужасена. И бе по-изплашена, отколкото някога през живота си.