Лора Лей - Да обичаш Порода

Тя бе имала приятели. Мъж, който се грижеше за нея; просто не можеше да приеме, че той я обича. Дейн и Райън бяха рискували живота си за нея повече пъти, отколкото можеше да преброи на двете си ръце. Но тя никога не бе осъзнала, дори по-лошо, никога не бе искала това, което й бяха предлагали.

— Съжалявам. — Тя срещна погледа му, изпълнена със съжаление. — Заслужаваш повече, дори и за приятел.

— Не, скъпа, ти заслужаваш повече. — Той поклати глава заради думите й. — Ти беше като ранена лъвица, бореща се за оцеляването си. Аз просто ти помогнах, когато можех. Нищо повече.

— Грешиш — прошепна тя. — Направи много повече.

Тя се изправи на крака, знаейки, че вече няма време. В мига, в който Джонас научи, че е излязла, щеше да започне да търси Дейн.

— Джонас мисли, че ти си Първия Лъв и е решен да те залови — каза му тя. — Внимавай с него, Дейн. Дори в лабораториите Джонас имаше плашещия навик винаги да получава това, което иска. Сега е станал още по-силен и по-решителен.

Дейн се ухили.

— Аз не съм Първият Лъв, Харм. Но ако някога го срещна, ще се постарая да му предам съобщението.

Той се изправи, погледна надолу към нея, а смарагдовите му очи блеснаха дори и в тъмнината.

— Ти си порода — прошепна тя. — Мисля, че винаги съм…

Той сложи пръст на устните й.

— Върви в мир, малка лъвице. А ако имаш нужда от мен… — Ръката му се плъзна по малката издутина на тила й. — Винаги ще бъда наблизо.

Тя го гледаше как се обръща и тръгва към автомобила, паркиран на края на ливадата.

— Прати поздрави от мен на Джонас — извика той през рамо, докато изчезваше в сенките. — Кажи му, че пак ще се срещнем.

Последното прозвуча като предупреждение.

Хармъни побърза да се върне в болничната стая на Ланс, промъквайки се покрай сестрите, които го наблюдаваха и шмугвайки се в сенките на стаята, също като предишната нощ. Всеки път щом я заловяха, я караха да напусне. И всеки път, тя се връщаше.

Пердетата на широкия прозорец, гледащ към стаята на сестрите, все още бяха затворени плътно, позволявайки й да седне на стола до леглото.

Хармъни докосна с пръсти неговите, напълно наясно с жичките и тръбичките, водещи от тялото му към машините до леглото. Имаше нужда да го усети. Нужда да почувства топлината му и да сподели с него своята.

Тя сведе глава в края на матрака и въздъхна дълбоко. Не можеше да повярва, че той все още е жив. Дишаше. Хирурзите бяха сигурни, че ще се оправи, без да има сериозни последствия. Това чудо все още имаше силата да отслабя коленете й и да изпълва очите й със сълзи.

— Хармъни… — Крехкият звук я накара да изправи рязко глава и да погледне към него.

Очите му бяха отворени, тъмносиният им цвят бе чист и блестящ, докато гледаше към нея.

— Ланс. О, господи… Ланс. — Тя вдигна ръка и докосна веждата, бузата и устните му — Жаден ли си? Боли ли те…?

— Шшш… — издаде тихо звук той. Това успя да я успокои много повече, отколкото всичко до сега.

— Ще се оправиш… Лекарите…

— Шшш — прошепна той отново.

Тя се намръщи.

— Обичам те — прошепна той, а гласът му бе дрезгав и слаб.

Ръката му се помръдна и той се пресегна, за да помилва с пръсти корема й. Топлината му се разстла върху нея.

— Момче е.

Дъхът й заседна в гърлото при думите му.

— Обичам те, Ланс Джейкъбс — прошепна тя. — И в мига, в който се оправиш, смятам да ти наритам задника заради това, което стори.

— Шшш… Целуни ме, скъпа. Нека те почувствам. Нека да разбера, че съм жив…

Тя се наведе над него, позволявайки на устните си да го докоснат. Лека, нежна ласка, потвърждавайки, че е жив.

— Обичам те… — прошепна тя отново, устните й бяха на милиметър от неговите, а погледът й прониза неговия. — Завинаги.

И той се усмихна.

— Завинаги.

Три месеца по-късно

Вашингтон

Джонас изви бедрата си, тласкайки срещу партньорката си, чувствайки горещата стегната хватка на вагината й около болезнената си ерекция. Влажната течна горещина, която го обгръщаше, му помогна да пресметне приближаващия й оргазъм.

Ръцете й се плъзнаха по гърба му, остри малки нокти пронизаха плътта му, докато дългата руса коса се спускаше около двамата във влажни копринени кичури.

Раздалечавайки коленете си върху леглото между разтворените й бедра, той се тласкаше бързо в нея, присвил очи, докато наблюдаваше удоволствието изписано на лицето й, сдържайки собствената си кулминация. Първо дамите. Не бе негово мото, а просто част от сексуалното му обучение. Учените се бяха чудили дали удоволствието и сексуалното освобождаване могат да надвият гените, които пречеха на Породите да се възпроизвеждат. Не се бе случило, но Джонас бе толкова добър в доставянето на удоволствие, че се бе превърнал в жребеца на лабораторията си.