Лора Лей - Да обичаш Порода

— Дейн, ти порода ли си?

Той издърпа цигарата от устните си, издиша струя пушек и присви очи, поглеждайки към нея.

— От колко време ме познаваш, Харм? — попита той, вместо отговор, използвайки съкратеното име, което й бе измислил преди години.

— От достатъчно дълго, че да знам кога избягваш да отговориш на въпроса ми. — Тя въздъхна, прокара ръка през косата си и се сгуши в якето, което й бе дал един от братовчедите на Ланс по-рано днес. — Нямаш кучешки зъби, не притежаваш миризма. Дори не съм подозирала.

— Ако бях порода, вероятно много щях да внимавам никой да не разбере. — Сега в гласа му се долавяше сянка на присмех, сянка на тъга.

— Защо?

Той въздъхна тежко.

— Понякога отговорите са много по-сложни, отколкото въпросите. Достатъчно е да кажа, че винаги съм бил твой приятел. И винаги ще бъда.

Гласът му бе равен, уверявайки я, че няма никакво намерение да отговори на въпроса й.

— Защо тогава ми помагаше? — попита го тя. — Можеше да вземе тази информация, когато пожелаеш. Изглежда винаги си знаел къде е. Защо са тези игрички.

Той се наведе напред, изтръска пепелта от цигарата и подпря лакти на коленете си, преди да отговори:

— Ти имаше нужда от причина да живееш. Аз просто ти я дадох — най-после заяви той, свивайки рамене. — Сега, след като имаш това, от което винаги си се нуждала, Хармъни, ще взема информацията и ще подсигуря тя никога да не бъде използвана с лоши цели.

Тя поклати глава, гледайки го мълчаливо.

— Но защо? И проклет да си, поне този път ми отговори. — Беше й писнало от игричките, беше й писнало да не отговарят на въпросите й, и мъжете винаги да се опитват да я манипулират. — Просто ми кажи защо?

— Защото те обичам, Харм.

Това я изуми. Тя го изгледа невярващо, а очите й се разшириха, виждайки дълбокото му изражение.

— Погледни се. — Той поклати глава, леко развеселен. — Никога така и не разбра. Но… — Той отново сви рамене. — Никога не поисках да разбереш. Ако ни беше писано да сме заедно, щяхме да бъдем. Ти имаше нужда от причина да живееш, а аз не можех да бъда тази причина, затова ти помогнах с тази причина, която сама бе избрала. Толкова е просто.

Тя преглътна тежко, несигурна какво да му каже, и какво да изпитва към този мъж, който бе толкова голяма част от живота й.

— Как успяваше винаги да ме намираш?

Устните му се присвиха, чувайки как тя предпочете да не коментира признанието му.

— Искаш ли да ти покажа? — Той вдигна ръка и я премести под косата й, докато пръстите му притиснаха малка, едва забележима издутина под кожата й.

Тя примигна към него, докато ръката й се повдигна към косата й, за да опипа сама мястото. Беше не по-голямо от глава на карфица, но там определено имаше нещо.

— GPS локатор, който е изключително чувствителен към жизнените ти показатели. Пулс, усещане за болка, и така нататък. — Той сви рамене. — Винаги разбирах кога си в беда и къде се намираш. И винаги идвах за теб.

— Защо? — Объркване, недоверие и раздразнение, примесено с гняв, изпълваха съществото й. — Защо си го направил, Дейн?

— Защото ме е грижа за теб, любов — прошепна той, а в гласа му се прокрадна лек акцент. — Ти си важна както за мен, така и за хора, които не познаваш. Ти си жизненоважна за нас, не заради това, което си, нито заради това, което криеш, а заради сърцето и душата на млад воин, които носиш в себе си. Важна си за нас.

— Не… — Тя поклати рязко глава.

— Ти имаше нужда да знаеш, че си сама, затова те оставяхме да мислиш така. Ти имаше нужда да знаеш, че не си нечия слабост и че никой няма да те отслаби, затова те оставяхме да вярваш, че те спасявам, само в замяна на работата, която може да свършиш за мен. — Той й се усмихна леко. — Винаги си знаела по-добре, Харм. Ако не беше така, щеше да дадеш на Джонас това, което иска. Щеше да ме предадеш.

— От къде знаеш? — Тя докосна скритото устройство.

— Не, не мога да чувам гласа ти или да следя действията ти. — Усмивката му не бе особено развеселена. — Скъпа, в Убежището имам и други източници. Знаех какво иска Джонас. Доста бях любопитен до къде ще стигне, за да го получи. Макар че винаги съм знаел, че мога да ти имам доверие.

Тя вкопчи пръсти в якето си и погледна нещастно към него.

— Знаел си през цялото време. — Тя поклати глава, осъзнавайки това. — Защо не ми каза?

Той присви широките си рамене.

— Какъв е смисъла? Беше достатъчно объркана. Чифтосване, влюбване, изправянето пред опасността, в която поставяш мъжа си. Искам да си щастлива, Хармъни. — Усмивката му бе мрачна. — Бих предпочел да се беше влюбила в мен. Но щастието ти е това, което е от най-голямо значение.