Лора Лей - Да обичаш Порода

— Достатъчно силен ли си, за да се върнеш, сине на ветровете? — прошепна вятърът. — Достатъчно силен ли си да задържиш това, заради което умря? Ти удържа своята част от сделката. Живот за живот, кръв за кръв.

— Мога да се върна?

— Живот за живот. Кръв за кръв. Сделката е изпълнена. Завръщането ти зависи единствено от желанието ти да го направиш.

Тогава той чу писъка — подивял, агонизиращ, звук изпълнен с такава мъка, такава болка, изразявайки толкова силна скръб, че за миг се замисли дали не е неговият собствен.

През треперещите вълни от горещина и вихрещ се въздух, той успя да я види. Тя се бореше с някой.

Джонас. Той я държеше притисната към пода, докато Мегън и Брейдън се опитваха да му помогнат да я задържи неподвижна. Ръцете й бяха вкопчени във вратата, главата й бе повдигната нагоре, кръв, мръсотия и сълзи покриваха лицето й, докато тя крещеше името му.

— Хармъни. — Той прошепна името й, посягайки към нея. Ръцете му потънаха в трептящите води на живота, посягайки към нея, нямайки нищо против силното брутално подскачане на тялото му.

Тогава тъмнина изпълни погледа му и в ума му отекна собствения му вик, докато се бореше да я открие отново. Трябваше да стигне до Хармъни.

— Почивай, сине на вятъра. — Той чу отново шепота, докато тялото му се успокояваше, а душата му изгаряше да чуе отново гласа на Хармъни. — Почивай, засега…

Беше без значение, че емпатът я беше прегърнала, или че Брейдън и Джонас спореха тихо в далечния ъгъл на стаята. С упорит поглед Хармъни следеше часовника на стената в чакалнята и отброяваше времето — секунда по секунда.

Можеше да чуе монотонното писукане на сърдечния монитор в операционната, доказателство, че Ланс се бе върнал и поне засега той все още бе жив. През повечето време, тя напълно игнорираше звука от гласовете на хирурзите. Не искаше да знае какво казват, нямаше да може да живее със знанието за това, което се случва в тялото му.

Колко пъти бе убивала с един-единствен изстрел в главата? Ножът бе един от начините, които предпочиташе за убийствата си, но не бе единствения.

Тя бе наясно, че Мегън гали нежно косата й, докато главата й почиваше в скута й. Другата жена се отнасяше с нея като с дете и в този момент Хармъни нямаше сили да се съпротивлява. Родителите на Ланс пътуваха към Болдър с един от хеликоптерите на Породите. Щяха да пристигнат много скоро. И тя трябваше да е тук, когато пристигнеха. Трябваше да се изправи пред тях, тя — жената, която едва не уби сина им.

Братовчеди, лели и чичовци не спираха да пристигат в болницата. Хармъни нямаше никаква представа как ще успее да се изправи пред тях.

— Те ще те обикнат. — Бяха нужни няколко секунди, преди мекият глас на Мегън да успее да проникне през мислите й. — Ланс те обича. Ти носиш бебето му и той избра да рискува живота си заради теб. Не си го принудила да го стори, Хармъни. Той е направил това, което е трябвало да направи.

— Не трябваше — прошепна тя. — Трябваше да ме остави да умра.

— И той щеше да те последва — въздъхна Мегън. — Сега той се бори за живота си. Без значение дали ще се справи или не, ти оставаш част от семейството ни. Както и детето ти.

Ако той не оживееше, тя щеше да го последва. Мегън и Брейдън щяха да отгледат бебето с цялата любов, която Хармъни нямаше представа как да му даде. Тя щеше да последва Ланс. Точно както се бе заклела.

— Хармъни… — възрази Мегън. — Ланс не би искал това.

Хармъни знаеше, че емпатът чете емоциите й, може би дори мислите й. Но това вече бе без значение.

— Казах му — прошепна тя. — Предупредих го, той сам направи избора си. Живот или смърт. Ще го последвам, което и да избере.

Знаеше, че няма да може да живее без него. Хармъни бе наясно, че Джонас и Брейдън я наблюдават загрижено, а в стаята бе настанала тишина.

— Той умира, за да може ти да живееш. — В гласът на Мегън се долавяше силна мъка. — Нима ще го оставиш да се пожертва за нищо?

Нямаше да е за нищо. Детето, което бяха създали трябваше да живее и тя го знаеше. Но също така знаеше, че няма да може да продължи живота си без Ланс. Призракът на бъдещето, което биха могли да имат, щеше да я преследва цял живот.

— Детето му ще живее. — Сълзи, за които Хармъни не знаеше, че е способна да пролее, бликнаха от очите й. — Не мога да се боря повече, Мегън. — Тя преглътна. — Вече не остана за какво да се боря.

Въпреки че Мегън помисли да спори с нея, тя знаеше, че няма как да промени решението на Хармъни. Ако нещо някога се случеше с Брейдън и тя щеше да постъпи по същия начин. Той бе целият й свят. Нейната светлина. Той бе всичките й надежди и мечти, най-голямото й желание. При Ланс и Хармъни не бе по-различно.