Лора Лей - Да обичаш Порода

— Обичам те. Моля те, Ланс, не ме оставяй. Не искаш да те последвам, наистина не го искаш. Моля те, моля те, не ме оставяй.

Той трябваше да живее. Трябваше да живее заради нея, заради детето им, защото Хармъни знаеше, че без него за нея нямаше живот, нямаше любов, нямаше свобода.

Полетът до Болдър отне няколко минути. Хармъни държеше главата на Ланс, докато Елиана работеше над раната на гърдите му, опитвайки да спре кръвта, докато даваше нареждания по свръзката, прикрепена към ухото й, към екипа хирурзи, които ги очакваха в болницата.

— Обичам те. Не ме изоставяй… — Хармъни шепнеше думите отново и отново, впила поглед в неговият.

Тя галеше косата му, все още чувствайки силата на невероятното му тялото, силата на мъжът, който бе той.

Господи, защо бе извършил подобна лудост?

— Кацаме, Ели — извика Джонас, когато хеликоптера почна да се спуска надолу. — Хирурзите те очакват и имат подготвена операционна. Пригответе си.

— Не ме оставяй — прошепна отново тя, опитвайки се да прогони ужаса на изминалата нощ, който вледеняваше кръвта й. — Не ме оставяй, Ланс.

Той се вгледа в нея и погледа му се избистри за секунда, само за секунда.

— Обичам те… Хармъни.

Сълзите й капеха по-бързо, отколкото му отне да изрече думите. Тя не му вярваше. Поне не напълно. Толкова много кръв бе белязала душата й, че тя не вярваше, че наистина може да я обича. Не вярваше, че тя може да обича.

— Действайте. — Вратите се отвориха и чужди ръце отново се протегнаха към нея, откъсвайки я от Ланс за втори път.

— Да вървим. — Джонас бе там, помагайки й да слезе от хеликоптера, когато се препъна отново, опитвайки се да настигне Ланс без особено голям късмет.

— Водят го директно в операционната — извика Джонас в ухото й. — Най-добрите хирурзи в града бяха повикани, в мига, в който кацнахме в гората. Имаме трима от най-добрите травматологични хирурзи в страната плюс Ели.

Едната му ръка се обви около раменете й, а другата държеше ръката й, докато я водеше към входа на площадката за кацане над болницата.

Тя трепереше. Хармъни можеше да почувства тръпките, разтърсващи тялото й, можеше да чуе ръмженето, излизащо от гърлото й, но не можеше да ги спре.

— Той не избяга — прошепна тя. — Умолявах го да бяга…

— Щяхте да се озовете в капан — сопна й се той. — Имаше мъже, които се качваха в планината зад вас. Алонзо е бил много повече от подготвен за това, Хармъни. Нима наистина вярваше, че никой не знае какво точно си взела от онези лаборатории? Защо, по дяволите, си мислиш, че Съвета и Койотите постоянно са по петите ти?

Ланс сигурно е знаел, че има още мъже, които са се качвали към планината, ветровете трябва да са му казали. Защо бе постъпил така? Нямаше никакъв смисъл. Можеха да избягат, да изпратят Дейн, или, за бога, дори Джонас да прибере проклетата информация, която толкова много искаха. Имаше толкова много опции, които да изберат, вместо тази.

— Казах му да не ходим. — Тя трепереше, когато стигнаха до асансьора. — Исках да се обадим на Дейн. Той трябваше да се обади на Дейн.

— Да, да избягате щеше да е страхотна идея — изсумтя той вбесено. — По дяволите, опитах се да ти спася проклетия задник, а ти продължаваш да бягаш.

— Да ме спасиш? — Тя се отскубна от него. — Наричаш пазаренето за живота на приятелите ми, спасяване?

— Той е шибаният пръв Лъв, твърдоглаво момиченце. — Острите му кучешки зъби проблеснаха срещу нея. — Трябва да го намеря, нямам друг избор. А ти си толкова шибано твърдоглава, че никога нямаше да се спазариш с мен.

Тя се отдръпна, сякаш я бе ударил.

— Дадох ти живота си — изплака тя. Какво значение имаше гордостта й, в този момент? Вече нищо нямаше значение. — Откраднах тази информация, убих учените и Породите, за да спася твоя живот.

Преди да осъзнае какво върши, тя вдигна ръка и плесницата й удари шокираното му объркано лице.

— Тя нареди да те убият — изкрещя тя. — Нареди го и те щяха да изпълнят заповедите й. Излъгали са те. Предадоха те. Аз ги убих, за да те спася, копеле.

Джонас отстъпи назад.

— Щяха да намерят начин да ме предупредят.

Смехът й бе груб, жесток. Господи, колко го мразеше в този момент. Мразеше всеки миг, в който бе бягала, всеки куршум, който бе поела, и всяка нощ, която бе прекарала навън в студа — сама, само защото обичаше брат си.

— Породите, които трябваше да избягат с теб, й казаха за плана ти за бягство — изръмжа тя. — Казаха й за смелата ти идея, да задържите учените като заложници, докато се свържете с външния свят и кажете на всички за съществуването ни. Използваха те. Точно както мадам Ла Рю те използваше.